Хари Хърт III
New York Times

Из световните финансови среди един нов термин придоби популярност – исландизация.
Това не е покана за чуждестранните туристи да се насладят на почивка на острова, известен с гейзерите, глетчерите и легендарното си наследство от викингите. А по-скоро обозначава, както обяснява Асгейр Йонсон, внезапния икономически срив на цяла държава – история, от която по-големите нации може да понаучат нещо.

Експресно влакче в лунапарка

В увлекателната си и на места отчайващо мистериозна книга „Защо Исландия? Как една от най-малките страни в света се превърна в една от най-големите жертви на кризата“, Йонсон описва подробно изключителното пътешествие на Исландия с високоскоростното влакче във финансовия лунапарк, по време на което от бедняк страната става богаташ и после отново бедняк.
Според Йонсон сривът на Исландия не е причинен от престъпност или лош късмет. Той се обосновава с изобилните знания, които, разбира се, има на разположение като вътрешен човек. Йонсон е исландец и автор на няколко книги за историята и икономиката на страната. Той е и ръководител проучвания и главен икономист в Kaupthing Bank, която като най-голямата банка в Исландия бе централна фигура в кризата.
Йонсон посвещава първата половина на книгата на разказа за историята на нацията и скорострелната й еволюция до модерна банкова сила. Основна тема е повтарящото се люшкане между крайна географска, културна и геополитическа изолация и очевидно противоречивата, но също толкова крайна откритост.
„Исландия е създание на космополити – норвежки главатари, пребродили Атлантика и достигнали дори до Средиземно море - пише Йонсон. - Те са били уверени, поемащи рискове авантюристи, провеждали са дръзки нападения над вражески територии. От друга страна обаче, са били и бежанци, дълбоко недоверчиви към всяка чужда власт.“

Замразена във времето

От над 1000 години Исландия остава, по думите на Йонсон, „замразена във времето“, с площ колкото Кентъки, икономика, основаваща се на земеделие и риболов, и изцяло собствен език.
Авторът обаче твърди, че исландците „отказват да приемат, че размерът на страната им може въобще да бъде пречка за амбициите им“. Той ги описва като хора, пълни с „безкрайна увереност и пламенен порив“, на които обаче им пречи „липсата на критично мислене и предпазливост“.
Всички тези отличителни черти изпъкват най-ярко през 90-те години, когато едно цяло поколение исландци, родени между 1966 г. и 1976 г., си поставят за цел да превърнат държавата си в световен финансов център. Самата банка, в която работи Йонсон, Kaupthing Bank, е сред малкото основни участници в тази игра. Тя бе едновременно търговска банка, инвестиционна банка, фонд за дялово инвестиране и хедж фонд.
За да се разрасне банката им, мениджърите от Kaupthing трябва да намерят добри възможности зад граница. Централната банка на Исландия няма регулаторната власт на Федералния резерв на САЩ. И заради липсата на „кредитор от последна инстанция“, казва Йонсон, исландските банки трябва да разчитат за финансиране на международните пазари за кредити на едро.
Преди всичко да се разпадне, Kaupthing и конкурентните институции като Landsbanki и Glitnir построяват финансова империя на стойност (поне на хартия) 10 пъти брутния вътрешен продукт на страната. Състоянието на средното исландско семейство също се увеличава.

Рухването на картонените кули

През октомври 2008 г., само няколко дни след срива на Lehman Brothers, картонените кули на Исландия се срутват. Разрухата е причинена от внезапната загуба на доверие от страна на чуждите финансови институции и хедж фондовете. Инвеститорите панически започват да разпродават акциите си и/или прибягват до къси позиции спрямо исландската крона.
Йонсон разказва как Европейската централна банка и Bank of England отказват да спасят исландските банки със спешни заеми. Kaupthing, Glitnir и Landsbanki се изправят пред заплахата от фалит, много небанкови исландски компании фалират ефективно, а хиляди обикновени граждани изгубват спестяванията си.
Униженото исландско правителство накрая приема спасителен пакет на стойност $6 млрд. от Международния валутен фонд.
Според Йонсон около 95% от исландската банкова система, включително и работодателят му Kaupthing, в момента е държавна собственост.
Той твърди, че нацията с население от около 300 000 се разкъсва между опитите си да изживее отново „мимолетната си международна слава“ чрез присъединяването си към Европейския съюз, и завръщането към „старата Исландия, въздържана в основана на ресурсите й икономика“.

Следват Великобритания и Швейцария?

В същото време Йонсон предупреждава, че Великобритания и Швейцария може би също са се отправили по пътя към финансовата криза. Той казва, че и двете имат сравнително малобройно население, „големи, международно изложени банкови сектори“, „валута, която не е световна резерва“ и „ограничени фискални възможности“.
Разказът в „Защо Исландия?“ ни предлага провокативен, неотложно важен казус в международните финанси, но е помрачен от факта, че прозата понякога се изражда в макроикономическа терминология, която може и да е непонятна за обикновения читател. „Квотите се поддържаха за активи, които рискуваха да станат идиосинкратични за международния финансов пазар - пише на едно място в книгата - и така постепенно намалиха цялостния риск на портфейлите, пригоден към тях“.
Йонсон не казва нищо и за възможното приложение на поуките от исландското банкиране в САЩ. Те, разбира се, имат голямо население, Федерален резерв и световна резервна валута. Американското правителство обаче напоследък стана основен акционер в някои от най-големите банки и корпорации. Ако останалият свят внезапно изгуби доверие в нашата надеждност и вяра, Америка ще продължи ли да е достатъчно силна, за да избегне исландизацията?