Бисера Йосифова, изкуствовед Дочакахме настоящия паметен момент в историята на европейска България, когато и на манекенките, които са чели Пауло Куелю, да им се прииска музей на модерното изкуство. Зорки имиджмейкъри съзряха пукнатина върху чепика на солдата върху Паметника на Съветската армия. Това бе повод спонтанно да възникне предизборното предложение около този символ на тоталитаризма да се създаде музей на модерното изкуство. Ловък контрапункт на закостенелите институции и същевременно PR шамар върху физиономията на опонента. “Музей” – от една страна, звучи малко ретроградно, твърде сериозно, но затова пък стабилно: скъпи, престижни картини, жалко че държавни. От друга страна, това се компенсира с “модерен”. Съвременно европейско мислене, долу изложбите, да живеят проектите, никакви уредници – всички до един куратори! Всички постсоциалистически балканци вече имат такъв музей. Открай време неконвенционално мислещите го искат, общественици искат от Столична община сграда (за експонатите ще се мисли после, а пък нали повечето са видеоарт). Апологетите на идеята открай време заявяват: “Стига с тези Косматки, Перперикони и прочее. Съвременният човек, като се запознава, не връчва визитката на баба си.” Националната художествена галерия прави всичко възможно, за да облекчи тези несгоди на прогресивната общественост и същевременно спазва етикета. Съчетава например Мърквичка, Майстора и Бенчо Обрешков с изискванията на новото време и неговата антиакадемична същност. Даже боядисахме в императорско червено цяла зала, за да угодим на холандската концепция на една българка. В услуга сме. Една неконвенционална инсталация преди време предизвика спонтанната храчка на посетител, дал 4 лева, за да види видеоплъхове, включени в животоспасяваща система. Избърсахме рецензията, преди почитателят на изкуството да я ословести върху книгата за впечатления. Очевидно НХГ прави всичко възможно, за да компенсира всенародната нужда от музей на модерното изкуство – вътрешно и външно. Външно погледнато, сградата на НХГ, бивш княжески дворец, бивш вилаетски конак, открай време е на пъпа на София. Ни ренесанс, ни модернизъм, ни дори соцреализъм Наблюденията сочат, че от столетия животът на държавата, включително и културният, кръжи около тази историческа кота. Напоследък събитията на деня се превръщат в историята на модерното изкуство, а оттам и в същинска историята. Такъв е културният живот в България – никога не е успореден и зависим от световните процеси. Нито възраждането е ренесанс, нито модернизмът ни е новаторски, та даже нямаме социалистически реализъм като хората. Ето и днес радикалите в изкуството са обвързани с институции, авангардът е платен от могъщи фондации. Да си инакомислещ, се рентира в буквалния смисъл на думата, и то в евро. По същата логика, както сочат наблюденията, въображаемият музей на модерното изкуство се развива в пространството около традиционната сграда на НХГ, ползвайки пърформанса на обществения живот, който ежедневно се състои околовръст. Хунвейбински акции Четвъртък е. Тръбят мегафони с проклятия. Зад гърба на Двореца кипи от недоволни пенсионери, които освен глави на управници искат публичната екзекуция на един невинен експонат. Отливката на Трабанта от Георги Донов предизвиква гнева им, тъй като е обявена за паметник, издигнат приживе на Соломон Паси. Спасяваме културата от собственото й създание – обществения пърформанс. Краят на тримесечието е. Скромният паметник на Майстора отново е обект на яростна хунвейбинска акция. За пореден път брадата му е боядисана в зелено. Мислят го за Димитър Благоев. Спасяваме го, измиваме брадата и почтително я патинираме. Всеки ден. Ленин на Валентин Старчев отдавна е полегнал. Колкото и пъти да го изправяме на крака, ценителите го повалят, очевидно виждането е хоризонтално. Примиряваме се, за да го спасим. Все пак е целокупен, неразфасован, въпреки че е бронзов. Утро в началото на кметската кампания. Двама цигани с “флексата” режат късове от чешмата в градинката до Двореца. Твърдят, че я реставрират по памет. Дни по-късно група тамплиери на път към Соломоновия храм я откриват наново. Добре че спасихме от „реставраторите“ бронзовата пластика върху чешмата, за която никой не се сети. Нов пърформанс. Учителската стачка. Местността около НХГ е опасана с червени полицейски ленти в духа на пакетажа. Какъв е идейният замисъл на действието, питаме се. Може би разграничават храма на културата от прелитащите височайши кортежи? Или опасват района в защита от боклука на справедливо протестиращите? Резултатът от акцията е, че никой не може да излезе за насъщния галериен геврек. След приключване на митинга прибираме останките от акцията - един картонен лик на президента и табела с надпис “Върви народе възродени...”. Прибирам ги в галерия, докато чакаме да бъде построен музеят на модерното изкуство. “Нощта ни изплаква своите тайни...”. Бездомни кучета и бездомници опикават Двореца в пространството на въображаемия музей на модерното изкуство. Първият взрив Всъщност всичко започна от взривяването на мавзолея. Сградата на Националната галерия бе така опакована, че неволно влезе в конкуренция с най-екстравагантните проекти на Кристо. Пред амбразурите наблюдавахме тогавашния нобилитет, който бе фонографиран на фона на гробницата. След тази историческа снимка последва първият безуспешен взрив. Въпросната безпрецедентна акция впоследствие завърши успешно, като унищожи наред с основния знак на тоталитарната държава и уникалните мозайки на Дечко Узунов. Така върху руините на мавзолея възникна уникалното изобретение на българския живот – въображаемият музей на модерното изкуство.