The Times

Британското правителство се намеси адекватно и навреме, като спаси банковата система миналия октомври. Още тогава го отбелязахме и е редно да го изтъкнем отново. Катастрофата изглеждаше неминуема, след като кредитирането пресъхна буквално за една вечер. Гарантирането на заемите и рекапитализацията бяха правилните мерки. И те сработиха. Освен това властите проявиха зрелост, като отчетоха, че национализацията, макар и временна, е наложителна в условията на банкова криза, в която са замесени огромни суми държавни пари.
След първите реакции през октомври обаче всичко тръгна надолу. Политическите ходове станаха объркани, непоследователни и слаби. Сега Алистър Дарлинг трябва да поправи нещата, ако това изобщо е възможно при накърненото му реноме.
Основният проблем е липсата на яснота около това какво се иска от големите полунационализирани банки. Казва им се да трупат резервен капитал и да свиват балансите си, подобно на всички останали. Банките, които са държавна собственост, обаче не са застрашени и няма нужда да складират капитал. Вместо това би трябвало да се съсредоточат върху кредитирането на платежоспособни британски компании и домакинства.
Все още се намираме в кредитна криза. Стабилните британски компании, много от които са с добри перспективи и чиста кредитна история, биват притискани от исканията на банките да намалят работния капитал, да предоставят допълнително обезпечение или просто да заплащат грабителски такси. Банките казват, че сега им се налага да бъдат по-предпазливи и да избягват риска, за да предпазят балансите си. Рецесията обаче се засилва от лошите кредитни условия, които, вместо да ограничават проблема с лошите заеми, го задълбочават.

Абдикация от ръководната роля

С полудържавните банки са сключени кредитни споразумения. Вместо тях трябваше да се издадат указания, както в случая с Northern Rock. Все пак притежаваме тези институции. Почтителната любезност може да бъде достойнство, но не и когато по същество представлява абдикация от ръководната роля. Това вежливо отношение, разбира се, е преднамерено и произтича от решението правителствените дялове да се управляват посредством холдинговата компания UKFI, която от самото начало е доста пасивна. Нито тя, нито финансовото министерство изясниха как всъщност се грижат за интереса на данъкоплатците.
От поведението на UKFI обаче става ясно, че основната цел на правителството е възможно най-бързо да върне банките на частния сектор. Доказателство за това са прекомерното концентриране върху изграждането на реално ненужен резервен капитал, скандалният бонус на Стивън Хестър в RBS и очевидно основателните слухове в лондонското Сити, че се проучват нагласите на потенциални инвеститори за разпродажбата (т. нар. fire sale) на по-апетитни части от Northern Rock. За данъкоплатците ще остане боклукът, а това паническо търсене на кеш ще им струва скъпо.
Правителството и преди е продавало активи твърде прибързано и евтино. Опитът на другите страни, преживели банкови кризи (Швеция, Израел, Южна Корея и САЩ с Continental Illinois), показва, че данъкоплатците могат да бъдат защитени и дори да спечелят, ако кабинетът прояви търпение и изчака (може би десетилетие), за да реализира максимална стойност.
Фикс идеята на правителството да минимизира акционерното си участие го тласна в тресавището на Програмата за гарантиране на активи. По линията на тази доста неясна схема се застраховат огромни количества лоши заеми на RBS и Lloyds Group, като банките поемат 10% от загубите, а данъкоплатците се нагърбват с риска от активи, които финансовото министерство не разбира, не е в състояние да оцени правилно и които вероятно струват по-малко от очакваното. Тази практика е скандална и трябва да се прекрати.
Необходимо е да се очертае и бъдещата архитектура на британското банкиране, която не бива просто да издига наново същите високорискови и паянтови структури, сринали се при трусовете. Някои от тези структури бяха сравнително прости, като например строителните взаимоспомагателни каси, които безотговорно отпускаха заеми и разпалваха бума в секторите за жилищни и търговски имоти. В бъдеще тези институции трябва да бъдат регулирани и надзиравани по-строго. Други, като RBS, бяха големи и сложни. Марвин Кинг бе пределно ясен, като каза, че банките, които са смятани за твърде големи, за да бъдат оставени да фалират, просто са твърде големи. Точка.

Най-голямото казино в света

Второстепенен въпрос е дали те ще бъдат орязани с касапския сатър, или ще бъдат подложени на регулаторния еквивалент на ендоскопска операция. Трябва да е ясно, че ако директорите на Barclays Capital или конкурентите й искат да превърнат банката си в най-голямото казино в света, това си е тяхна работа, стига да не очакват после британските данъкоплатци да гарантират за него.
До приключване на операцията правителството не бива да предлага гаранции и да отпуска заеми на банките от частния сектор без реципрочно отстояване на обществения интерес. Всички подпомагани от държавата институции трябва да бъдат задължени да следват определени указания за бонусите, кредитната стратегия, плащането на британски данъци и потребителската защита. Може и да не им се нрави, но ще трябва да го преглътнат.
Води се неистова битка за мащаба и размера на регулацията. Разбира се, има някои безспорни положения – механичният надзор по определени критерии трябва да отстъпи място на друга форма, която открива системния риск. Има консенсус и по концепцията за т.нар. макропруденциална регулация, която да бъде водена от Bank of England.
Чуват се доста силни гласове за връщането на старото статукво. Казва ни се, че не бива да се вземат мерки, които да потискат иновациите или конкурентоспособността на британските институции. Ако Алистър Дарлинг има поне малко кураж, ще заяви, че финансовите нововъведения вече са ни дошли в повече. Индустриите, които носят твърде голям риск за останалата част от икономиката, не са в национален интерес. Само питайте милионите, които ще загубят работата си, и хилядите, които ще останат без дом, защото хазартът на лондонското Сити бе оставен да излезе извън контрол.