The Economist

Когато през 1889 г. Ото фон Бисмарк за пръв път въвел пенсии за работещите над 70-годишна възраст, прусаците живеели средно по 45 години. През 1908 г., когато Лойд Джордж въвежда 5-те шилинга седмично за бедните, навършили 70 години, британците, и най-вече бедните, рядко достигали 50 години. Америка създава пенсионната си система през 1935 г. - официалната пенсионна възраст била 65, което е с 3 години над средната продължителност на живота на американеца. Държавно отпусканите пенсии били кратък лъч светлина в края на живота на малцина отрудени хора.
Днес пенсиите са за всички и често биват изплащани за време, равно на целия човешки живот в миналото. В някои европейски държави средностатистическият пенсионер получава пенсия над четвърт век. В Америка официалната възраст за пенсиониране е 66 години, но средният американец се пенсионира на 64 и се предполага, че ще живее още 16 години. Средните разходи за държавни пенсии в страните от ОИСР са равни на над 7% от БВП (през 1935 г. в САЩ те са били 0,2%). В някои държави сегашните показатели могат да се удвоят до 2050 г., без да смятаме частните пенсионни осигуровки и допълнителните разходи за здравеопазване и дългосрочни социални услуги.

Побелели и горди

Фактът, че "всички остаряваме", е неоспорим, но малко правителства, работодатели и граждани са осъзнали накъде водят по-дълготрайните пенсии. Именно към смъртта на пенсионната система и философията зад нея. Харесва ли ни или не, ще се върнем в света преди Бисмарк, без официален възрастов праг за края на трудовия живот. Това завръщане няма да стане за една нощ, но е добре подготовката да започне сега. За да сме сигурни, че когато неизбежното дойде, промяната ще е към по-добро.
А би трябвало, защото причината за нея донякъде е провокирана от нещо прекрасно – хората живеят все по-дълго. Продължителността на живота се удължава с 2-3 години всяко десетилетие противно на упоритите прогнози, че ще достигне своя лимит. Едно време столетниците бяха голяма рядкост, а сега само в Америка са 100 000. До края на този век 100 години може да е официалната продължителност на живота.
Застрашителното застаряване на обществото се дължи на други две демографски промени. Първата е, че в повечето богати страни жените не раждат достатъчно, за да поддържат числеността на населението (перспектива, която може да радва еколозите, но не и правителствата). Втората е, че многочисленото бейби бум поколение, родено след Втората световна война, започва да се пенсионира. През 1950 г. в страните от ОИСР на 7 души на възраст 20-64 години се е падал 1 на или над 65. Сега съотношението е 4 към 1 и е на път да стане 2 към 1 през 2050 г. Това развитие ще спре захранването на държавните пенсионни фондове със социалните осигуровки на младите работещи – начинът, по който в богатите страни се генерират по-голямата част от пенсиите.
Примамливо е да мислим, че някои от дупките в работната сила могат да бъдат запълнени с имигранти. Те вече обясняват до известна степен малкия естествен прираст на страните от развития свят. Но когато застаряването наистина стане факт, недостигът на работна сила ще бъде такъв, че потокът от имигранти би трябвало да се увеличи в пъти. Предвид политическата съпротивата дори срещу сегашните нива на имиграция (както показаха последните избори за Европарламент), това за съжаление не изглежда вероятно.
Затова гражданите, компаниите и правителствата в богатите страни ще трябва да се адаптират. Има някои признаци, че първите две групи започват да го правят. Много работодатели все още имат предразсъдъци срещу по-възрастните работници – производителността на физическия труд при хора на средна възраст се понижава, а по-възрастните често по-бавно овладяват новата работа и не приемат много добре новите технологии. Но не е и задължително хората, надхвърлили пенсионна възраст, да продължат да работят на същата позиция. В Япония, където пенсиите са спартанско ниски и много хора продължават да работят и в края на 60-те и дори 70-те си години, компании като „Хитачи“ са намерили вариант повторно да назначават на други длъжности с по-ниско натоварване и със значително по-ниско заплащане пенсионираните си служители.
Другаде работодателите не са толкова изобретателни. Все пак Wall-mart, B&Q и McDonald's са започнали да наемат пенсионери, защото клиентите ги смятат за по-любезни и отзивчиви. Недостигът на висококвалифицирани кадри дава шансове. През последните години недостигът на инженери в Германия накара някои компании да върнат свои възрастни служители. След като работната сила започне да намалява от около 2020 г., работодателите вече няма да имат избор.
А и самите по-възрастни служители, изглежда, желаят да продължат да работят и след пенсиониране. Проучване на агенция Harris, поръчано от "Файненшъл таймс", показа, че повечето американци, британци и италианци биха работили по-дълго срещу по-голяма пенсия (макар германците да са били по-слабо ентусиазирани). Изглежда логично – ако работата не е твърде натоварена, много хора имат и физическа, и психическа полза да правят нещо извън дома. Много хора от следвоенното поколение казват, че не искат да се оттеглят изцяло, а предпочитат да работят на по-къси смени. Но ще трябва да приемат, че заплатата ще се движи и нагоре, и надолу.

Всичко ще се оправи все някак

Могат ли правителствата да гарантират, че неизбежното приспособяване ще мине гладко? В близкото минало някои стратегии граничеха с демографска лудост, като например схеми за "създаване на работни места", които насърчават по-ранното пенсиониране. Много от и без това логичните мерки, като възможност за прехвърляне на обществени осигуровки, насърчаване на имиграцията, на личните спестовни влогове или реформите в здравеопазването, вече изглеждат още по-логични. Забраната на задължителната възраст за пенсиониране в частния сектор (като в Америка) изглежда разумна мярка, както и създаване на по-добри условия за пенсиониране. Възрастта за официално пенсиониране трябва да бъде увеличена. Последното удължаване до 67 и 68 години компенсира по-голямата продължителност на живота. Но 70 би била още по-добра възраст. Досега само Дания пое радикалната крачка да обвърже възрастта за пенсиониране с продължителността на живота.
Някои мерки ще срещнат отпор от обществото. Частните пенсионни осигуровки, които биха покрили част, миналата година се обезцениха почти с една четвърт до ужасяващите $5,4 трлн. Но икономистът Хърб Стейн посочва, че "ако нещо не може да продължава вечно, ще спре". Нека се опитаме да се радваме на резултата.