Газета.ру, редакционна статия

Покушението срещу президента на кавказката република Ингушетия Юнус-Бек Евкуров напомня на Русия какво е реалното състояние на кавказката й политика и доколко всъщност федералният център контролира Кавказ. Смятана до днес едва ли не за основно постижение на путинското президентство, стабилизацията в Кавказ обаче си остава фикция, както и преди.
Кръгът се затвори - от 22 юни 2004 г., когато бунтовници дръзко нападнаха Назран, до 22 юни 2009 г., датата на атентата срещу Евкуров, реалното положение на Русия в Кавказ фактически остана без промяна. Гибелта на Масхадов или Басаев (чеченски бунтовнически лидери - бел. ред.), отказът на централната власт от Чечения в полза на днешния й лидер Рамзан Кадиров, опитите й да сложи начело на Ингушетия гвардейския полковник Юнус-Бек Евкуров, несвързан с вътрешните свади в републиката, вместо генерала от Федералната служба за сигурност Мурат Зязиков, изпокарал се с всички местни легални и сенчести политически сили - всичко това съвсем очевидно не променя положението по същество.
Кремъл не контролира ситуацията в руски Кавказ дотам, че местните субекти на федерацията да бъдат смятани за обикновени региони.
Русия и днес не е застрахована срещу възможността вътрешният министър на Дагестан да бъде убит, както си гостува на сватба, нито срещу опит за убийство на днешния президент на Ингушетия, досущ по начина, по който преди пет години се опитаха да убият предишния, нито срещу повторение на трагедията от Беслан.
Проблемът е, че Русия все тъй няма никаква стратегия за Кавказ. Има само тактика за стабилизиране на всяка република поотделно - относителна и до голяма степен изкуствена стабилизация. В известен смисъл Кавказ и до днес не е станал органична част от руската държава. Русия не е успяла да "смели" своя Кавказ, а поради войната с Грузия към него се добавиха също Южна Осетия и Абхазия.
След покушението срещу Евкуров федералният център застава в Ингушетия на същия политически кръстопът, на какъвто се бе озовал в Чечения след убийството на Ахмат Кадиров.
Първото ниво на избор му предлага различни варианти за разбиване на нелегалната терористична мрежа. Кремъл може да тръгне по пътя на Зязиков (бившия ингушетски лидер - бел. ред.), да се уповава на федералните тайни служби към президента на републиката, който изобщо да не контактува с местното население, и нищо да не контролира самостоятелно. Сиреч по пътя, който не донесе на Ингушетия никакъв реален и траен мир.
Москва може да се спре и на пътя, избран от Евкуров - да продължи опитите за диалог с всички политически сили в републиката. Но след подобен атентат федералният център надали ще пожелае да следва такава линия. По-вероятно е да предприеме обявена или необявена пълномащабна и безсрочна антитерористична операция в цялата република (режим, въведен вече според руски медии в Назранския район на Ингушетия - бел. ред.).
Второто ниво на избор засяга начина, по който ще се управлява Ингушетия. Ако бъде оставена в ръцете на федералните силови структури, това фактически ще означава липса на пълноценна гражданска власт и латентна война. Ако пък Москва повтори опита от Чечения и потърси някой "ингушетски Кадиров" (а съвсем не е сигурно, че има реални кандидати), Русия ще продължи да се самоотстранява от решаването на кавказките проблеми.
При това днес е страшно дори да предвидим как ще изглежда положението в Чечения, ако се случи нещо с Рамзан Кадиров - властовата вертикала във взривоопасния Кавказ се опира на една-единствена личност, носи абсолютно различни разноски и рискове, отколкото вертикалата, действаща в мащабите на Русия. В Кавказ е невъзможно да установиш никаква "управляема тандемокрация" - местните хора са свикнали да се подчиняват (или не) на един-единствен господар.
Освен това независимо от пътя, който ще избере Ингушетия след атентата срещу Евкуров, очертава се поредица от въпроси, твърде неприятни за руската държавност.
Първо, кой регион ще е следващият, нарочен за "чеченизация", и кой ще бъде подминат от федералния център? Второ, ако във всяка кавказка република има различна властова система (в Дагестан например "кадировският" вариант по принцип е невъзможен - твърде много са различните етноси, което налага да се запазят националните квоти за ръководни постове), как смята Русия да превърне тези територии в органична част от единната, макар и федерална държава? Трето, кой води терористичната война срещу Русия, щом всички що-годе известни на обществото главатари на нелегалните терористи, изглежда, вече са ликвидирани? Четвърто, дали политиката на руската власт не подпомага възпроизводството на тая нелегална мрежа, дали властта в Москва си представя реалното разположение на религиозните и социалните сили и манталитета във всяка от кавказките републики?
Възможните въпроси са много, а отговорите остават все тъй неясни, както през 20-те години на XIX век или по време на кавказките войни от 90-те години на миналото столетие.
Кавказ все още ни се "изплъзва", все още не е станал органична част от руската държава, също както и народите от региона не са станали органична част от руския народ.
И нещата не зависят от това доколко отделните национални елити или местното население са лоялни към руската власт и към Русия изобщо. Все още не сме разбрали какво всъщност искат хората, които пращат атентатор "смъртник" да убие президента на Ингушетия. Официалното обяснение гласи, че искат "да дестабилизират обстановката". Но такива обяснения се дават вече почти от две столетия насам, вече в третата поред оттогава държава на руска територия. Времето явно е било достатъчно, за да се намерят и други обяснения.