В. "Гардиън"

Отбелязваме две десетилетия от най-забележителната година през втората половина на ХХ век. На 25 май 1989 г. първият истински парламент в Съветския съюз – Конгресът на народните депутати, откри първото си заседание. Беше истински, защото за разлика от всички предишни съветски законодателни събрания мнозинството от членовете му бе излъчено в изборна надпревара. И беше истински, защото още от първия ден имаше парламентаристи, които бяха готови да критикуват партийното ръководство, поведението на армията и КГБ, при това безнаказано.
Други важни събития последваха скоро след това. 4 юни 1989 г. бе денят на кървавото потушаване на продемократичните демонстрации в Пекин. Той бе крайъгълен камък и на нещо различно в Европа. Убедителната победа на движението "Солидарност" на изборите в Полша бе приета от комунистическите лидери след кръгла маса, на която бе постигнато споразумение за новите правила на играта в полската политика. След тези избори в Полша вече липсваше нещо, което реалистично можеше да бъде наречено комунистическа система. По-късно през тази година на големи промени видяхме падането на Берлинската стена и бързото рухване на комунистическите режими в Източна и Централна Европа.

Защо СССР се промени

Най-важните промени, онези, които направиха възможна трансформацията на Източна Европа, се случиха другаде – в Москва. Няма абсолютно никаква мистерия около това, че Полша, Унгария и тогавашна Чехословакия станаха независими и некомунистически държави през 1989 г., след като веднъж народите в тези страни разбраха, че това няма да доведе до съветска интервенция. Същото важи дори за разрушаването на Берлинската стена, последвано от обединяването на Германия година по-късно. Всички тези неща щяха да се случат години по-рано, ако не беше изключително правилното предположение в Източна и Централна Европа, че зад местните партийни лидери стои съветско ръководство, решено и готово да използва всички средства на разположение, за да запази комунистическите режими в онази част от Европа, която то смяташе за своя легитимна плячка от Втората световна война.
Така че е необходимо обяснение не толкова какво се случи в Източна и Централна Европа, а защо Москва промени своята политика. Широко разпространено обяснение, особено в САЩ, е, че президентът Роналд Рейгън накара Съветския съюз да падне на колене с комбинацията от твърда риторика и увеличен военен бюджет. Но Рейгън бе президент при управлението на четирима съветски лидери – Леонид Брежнев, Юрий Андропов, Константин Черненко и Михаил Горбачов, и нищо не се промени, преди последният от тях да стане генерален секретар през март 1985 г.
На папа Йоан Павел Втори също е приписвано падането на комунизма в Европа. Избирането му през 1978 г., последвано от триумфалното завръщане в родината му следващата година несъмнено ентусиазира поляците и вдъхнови движението "Солидарност", което разтърси полския комунистически режим през 1980-81 г. Въпреки това ресурсите на полската държава бяха достатъчни, за да наложи военно положение и да принуди "Солидарност" да води нелегално съществуване между 1982-1987. Но макар че беше широко адмириран, примерът на "Солидарност" не бе последван в нито една друга комунистическа страна.
По-достоверната версия е, че тежката икономическа нужда доведе до драматичните промени в съветската външна и вътрешна политика, извършени от Горбачов. Но авторитарни режими в страни, далеч по-бедни от Съветския съюз, в средата на 80-те години оцеляха. Съветското общество бе в латентно състояние през 1985 г. Реформата бе тази, която доведе до криза, а не кризата – до реформа.

Без повече военни интервенции

Решенията, които направиха възможна промяната от 1989 г., бяха взети в относително тесен кръг, оглавяван от Горбачов, в Русия през 1988 г. Те доведоха до стъпка в посока на реална изборна надпревара в Съветския съюз и до декларацията на съветския лидер, че няма да има повече интервенции в подкрепа на комунистически режими в други страни.
Трансформацията на съветската политическа система и на съветската външна политика бяха резултат на съюзяване между интелектуалци от реформистка партия и нов лидер, готов да се вслуша в тях. Съветският политически елит бе дълбоко разделен, но реформаторската част от него имаше огромното предимство да има на своя страна генералния секретар с неговата все още (през 1988-89) голяма институционална власт. В резултат на това решенията в Москва не само изиграха решаваща роля за разпространяването на комунизма в Източна Европа през 40-те години, а бяха също толкова важни за рухването на комунистическото управление в Европа 40 години по-късно.