Георги Ангелов Поне няколко години икономистите предупреждават, че нереформираните бюджетни сектори са основен риск в икономиката. Липсата на модерни форми на заплащане, административното определяне на цени (клинични пътеки, заплати), изоставането в програмното бюджетиране, централизацията и липсата на показатели и измерване на неефективността – това са само няколко от големите проблеми в публичните сектори. Към тях трябва да добавим и спряната приватизация, дерегулиране и нерешаването на проблема с губещите държавни дейности и компании. Всичко това създава изкривявания и неравновесия, които няма как в някакъв момент да не избият – дали в стачка, дали в срив на съответната система, дали в загуби или квазифискални дефицити. Тези предупреждения не се приемаха и дори и в момента в някои среди не се приемат достатъчно сериозно. Политиците и партиите се страхуваха да правят реформи, за да не предизвикат съпротива и протести. Затова и тук най-често реформите се случват под външен натиск или заради надвиснал проблем или криза. Много хора от обществото пък принципно са против реформите и те също ги приемат едва когато ножът опре до кокала. Вероятно по тези причини, колкото повече време минава от голямата криза през 1996-1997, толкова по-бавно стават реформите. Което води до натрупване на напрежение в публичния сектор. Икономиката Тези напрежения бавно и не съвсем видимо се натрупват в държавната машина, но не се забелязват твърде много. Или поне не им се обръща голямо внимание. Може би защото е по-лесно да се следят икономическите данни, отколкото да се измерват проблемите в публичния сектор. Затова твърде често анализите се насочват към статистиката за икономиката. И се търсят проблеми там, където ги няма. В икономиката въпреки някои негативни прогнози от началото на годината нищо негативно не се случва. Прогнозата на външни анализатори, че ще спаднат значително чуждите инвестиции, не се сбъдна – още за първите 8 месеца на годината чуждите инвестиции надхвърлиха прогнозата за цялата година. Същото се случи и с ръста на икономиката – първоначално се прогнозираше по-нисък ръст, докато сега всички прогнозират по-висок ръст за 2007 година. Ниският корпоративен данък доведе до огромен ръст на приходите в държавния бюджет, който позволи три пъти по-високо от планираното увеличение на пенсиите и леко понижаване на осигуровките. Не на последно място, въпреки рекордния дефицит по текущата сметка, още по-рекорден е излишъкът по финансовата сметка. Почти 5,5 милиарда евро са влезлите в България финансови ресурси под формата на инвестиции, кредити, фондове и пр. Резервите на БНБ са нараснали до над 11,5 милиарда евро, а държавният дълг плавно намалява. Всичко това показва, че частният сектор в икономиката се развива сравнително добре (макар че винаги може и по-добре) и евентуалните рискове няма да бъдат предизвикани от слабост в икономиката. Проблемът е друг и както винаги в България, той е свързан с политиката. Политическият риск Политиците трябва да направят реформите. Но това не се случва. Случва се обаче стачка. Която за съжаление не настоява за реформи. А само за повече пари, и то двойно повече. Разходите за образование са 2 милиарда лева годишно, като над три четвърти от тях отиват за средното образование. В този смисъл увеличаването на заплатите двойно без реформи би струвало много пари на бюджета. Но това не е еднократен проблем. Защото изпълнението на искането за 100% ръст на учителските заплати би означавало около 900 лева средна заплата за учител и над 500 за помощен персонал. Огромната част от работещите в държавния сектор вземат по-ниски заплати. Хора на отговорни позиции – данъчни инспектори, администрация и пр. - вземат 400-450 лева заплата. Те няма да могат да приемат факта, че дори чистачките в училищата ще взимат по-високи заплати от тях. Същото се отнася за лекари и медицински сестри. Включително много преподаватели в университети ще се окажат с по-ниски заплати от начални учители. С други думи, изпълнението на всички искания на стачката, без да се направи компромис от страна на синдикатите и без да се предвидят реформи в системата, означава спираловидно нарастващи искания за много по-високи заплати сред всички останали сектори. Което може да се окаже фатално за стабилността. Защото разходите за заплати и издръжка на заетите в държавния сектор заемат почти 40% от държавния бюджет, а още една трета са разходите за пенсии и социални разходи, които са директно свързани с размера на работните заплати. Виждали сме подобни развития в други страни. В Унгария преди няколко години еднократно бяха повишени значително всички бюджетни заплати (там беше с 50% увеличението). От тогава насам Унгария е на последно място по икономически показатели сред всички нови страни членки. Лихвените проценти, инфлацията, безработицата, бедността, дефицитът в бюджета се влошиха. Ръстът на доходите е минимален, а инвестициите спадат. При това в миналото Унгария не е изпадала в българската ситуация от преди години – мораториум по външния дълг, голяма криза, огромна инфлация. Ако България повтори унгарския сценарий с шоков ръст на заплатите без реформи, недоверието на инвеститорите ще бъде много по-голямо, отколкото към Унгария и страната ни може на практика да бъде отрязана от достъп до чужди инвестиции. Това ще е голям шок, при положение че в момента притокът е в размер на милиарди евро чужди капитали всяка година. Аржентина е друг показателен пример. Няколко години стопиране на реформите, увеличаване на държавните разходи, без бюджетът да може да си го позволи, ръст на държавните дългове до нива, в които става трудно да се обслужват, и безогледен популизъм. Всичко това доведе до практически фалит на държавата. Но не свърши с това. Валутният борд беше премахнат, инфлацията достигна многократно по-високи нива, икономиката се сви, хората загубиха достъп до спестяванията си, всички спестявания в чужда валута бяха превалутирани в песо и се обезцениха от инфлацията. Изходът Най-добрият вариант е стачката да увеличи волята за реформи у правителството. Което, разбира се, е свързано и с подкрепа за реформите от страна на стачкуващите. Реформирането на държавните разходи и намаляването на неефективността в тях може да освободи значителни ресурси и да увеличи стимулите за подобряване на качеството. Така реформите могат да осигурят както спестяване на средства – които да се насочат към по-високо заплащане, по-високи пенсии и по-ниски данъци – така и могат да увеличат качеството на съответните публични услуги. Което в крайна сметка е важният въпрос за обществото като цяло.