Пол Кругман, Носител на Нобелова награда за икономика за 2008 г.
New York Times

Аз май вeче съм виждал бъдещето. И, не, така няма да стане.
Би трябвало да живеем във време, обнадеждаващо екозащитниците. Движението за замърсяване вече не е на власт във Вашингтон. Президентът Обама убедително говори за необходимостта от предприемане на мерки по повод климатичните промени. Хората, с които разговарях, са все по-оптимистично настроени, че Конгресът скоро ще гласува работеща система за ограничения и търговия с емисии, която да ограничи емисиите на парникови газове, като границите стават все по-строги с времето. А щом веднъж Америка започне да действа, можем да очакваме, че по-голямата част от света ще последва примера й.
Остава обаче един голям проблем - Китай, където пребивавах през по-голямата част от изминалата седмица.
Като всеки гост на Китай и аз се потресох от страхопочитание пред мащаба на развитие на страната. Дори дразнещите аспекти (по-голямата част от времето ми премина в разглеждане на Великата стена на трафика) са вторичен ефект от икономическия успех на нацията.
Но Китай не може да продължава по пътя, по който в момента напредва, защото планетата няма да издържи на напрежението.

Апокалиптични прогнози

Единодушието на изследователите по отношение на перспективите за глобалното затопляне взема все по-песимистична посока през последните няколко години. Всъщност най-новите прогнози от уважавани учени по въпросите на климата граничат с апокалипсис. Защо? Защото ходът, с който се увеличават емисиите на парникови газове съответства и дори надминава най-лошите очаквания.
А ръстът на емисии от Китай (който вече е най-големият производител на въглероден диоксид в света) е една от основните причини за новооткрития ми песимизъм.
Емисиите на Китай, които идват най-вече от електроцентралите, захранвани с въглища, са се удвоили между 1996 и 2006 г. Това е доста по-висока скорост в сравнение с онази от предишното десетилетие. А тенденцията изглежда ще продължи – през януари Китай обяви, че централите в страната ще продължат да разчитат на въглищата като основен източник на енергия, както и че за да захрани икономическия си ръст, ще увеличи въгледобива си с 30% до 2015 г. Това е решение, което само по себе си ще обезсмисли всяко намаляване на емисиите където и да било другаде.
И така, какво може да се направи по проблема с Китай?
Нищо, казват китайците. Всеки път, щом повдигнех въпроса по време на посещението си, бях посрещан с гневни изявления, че било нечестно да очакваме Китай да ограничи употребата си на фосилни горива. В крайна сметка, казваха те, Западът не се е сблъскал с подобни тежки ограничения по време на своето възходящо развитие. Китай може и да е най-големият източник на емисии от въглероден диоксид, но нивото на емисии на глава от населението е далеч под американското. И при всички случаи по-голямата част от глобалното затопляне, което вече е предизвикано, не се дължи на Китай, а на минали въглеродни емисии от днешните богати нации.

Разточителството на Запада

И са прави. Не е честно да очакваме Китай да живее с ограниченията, които не ни спъваха, когато икономиката ни вървеше по пътя си нагоре. Но тази несправедливост не променя факта, че ако оставим Китай да достигне разточителството на Запада от миналото, ще обречем планетата на смърт.
Ако оставим настрана историческата несправедливост, китайците настояват и че не бива да бъдат държани отговорни за емисиите на вредни газове при производството на стоки за чуждите потребители. Но отказват да приемат логичния извод от тази гледна точка, а именно - теглото трябва да падне върху онези чужди потребители, т.е. купувачите, които купуват китайски продукти, трябва да плащат и „въглероден данък“, който да съответства на емисиите, свързани с производството на същите тези продукти. Това според китайците пък би нарушило принципите на свободната търговия.
Съжалявам, но последствията върху климата от китайското производство трябва да бъдат взети предвид все някъде. И проблемът с Китай изобщо не е в това какво произвежда, а как го произвежда. Спомнете си, че Китай сега излъчва повече въглероден диоксид от САЩ, макар че брутният вътрешен продукт на страната е едва около половината на американския (а САЩ пък, в сравнение с Европа или Япония, са истинско прасе по отношение на въглеродните емисии).

Правилната линия

Добрата новина е, че самата неефикасност на китайската енергийна употреба предлага доста възможности за подобрения. Ако на Китай му бъде показана правилната линия на поведение, може да продължи да расте бързо, без да увеличава въглеродните си емисии. Но първо трябва да осъзнае, че са му необходими политически промени.
От изказванията, които идват от посоката на Китай, се долавят някои сигнали, че политиците на страната са започнали да осъзнават, че е невъзможно да продължат със сегашната си политика. Но аз подозирам, че те все още не разбират колко бързо предстои да се промени цялата игра.
След като Съединените щати и други напреднали страни решат да се изправят лице в лице срещу климатичните промени, те ще бъдат морално упълномощени да се изправят и срещу онези нации, които отказват да действат в съответната посока. И доста по-скоро, отколкото повечето хора си представят дори, държавите, които отказват да намалят емисиите от парникови газове, ще се сблъскат със санкции, вероятно под формата на мита върху износа им. Те ще се оплакват горчиво, че това е протекционизъм, но какво от това? Няма голям смисъл от глобализацията, ако светът стане невъзможен за живеене.
Време е да спасим планетата. И независимо дали му харесва или не, Китай ще трябва да изиграе своята роля.