Проф. Димитър М. Димитров, д.и.н., Лондон Специално за в. „Класа“ Няма съмнение за сериозните икономически анализатори (Economist, както и редица международни финансови институции), че през последните две години България, както и прибалтийските страни стават все по-податливи на кризи. Те се изразяват в рекордни дефицити (за България около 20% от БВП, за Латвия – над 23,5%) по текущата сметка и покачващата се инфлация. Нарастването на инфлацията е тревожно, особено в съчетание с исторически рекордния дефицит по търговската сметка, както и с балонното покачване на цените на недвижимата собственост. Инфлацията у нас расте поради редица трудно контролируеми фактори. На първо място, експанзията на строителството в страната, и то при твърде неефективно използване на енергийните продукти и строителните материали, очевидно не спомага за повишаването на производителността на труда. Повишаването на цените на хранителните продукти не може и не е вярно да се обяснява с външни шокове, причинени от присъединяването ни към ЕС. Дългосрочната липса на сериозна селскостопанска политика, съчетана с нерационалното и хаотично намаляване на земеделските земи, достигна според мен своята крайна точка. Селското ни стопанство е в агония. А липсата на ефективни регулативни инструменти от страна на държавата води до продължаващо повишаване на цените на хранителните продукти. Трето, темпът на растеж на доходи и заплати през последните две години (силно забавен преди това!) е в дисонанс с растежа на производителността на труда. Не виждам как ще нарасне производителността на труда, за да компенсира бързото нарастване на трудовите разходи, без да тласка към нарастване на цената на продуктите. Мисля, че няма икономист, който да не се съгласи, че темпът на растеж на производителността на труда е на-важната детерминанта за повишаването на стандарта на живот у нас в дългосрочен аспект. Но на фона на остарялата и все по-остаряваща индустриална структура на българската икономика не се вижда как ще стане това повишаване на производителността на труда. Мога да твърдя, че с изоставането в обновяването на производството у нас е заложена криза на производителността на нашата, която ще мъчи икономиката в дългосрочен аспект. На четвърто място, кризата на доверие в обществото доведе до трайното „настаняване” на стабилни инфлационни очаквания. Нека да не забравяме, че инфлацията е и силен психологически феномен. Той изигра своята роля през 1996-1997 г. И е на път да бъде „възбуден” отново. Липсата на доверие в „лекаря” е основният мотивационен елемент на този феномен. Очакванията за повишаваща се инфлация от страна на хората ги карат да си изтеглят депозитите, да искат нови и нови повишавания на заплатите им. Така че, ако на пръв поглед реалният темп на инфлация не е все още голяма заплаха за стабилността ни, заплаха са засилващите се инфлационни очаквания. И засега те не могат да бъдат овладени. Хората продължават да напускат България. Самолетите са пълни. Следователно обръщат всичко в друга валута. Голяма част пресмятат вече всичко в евро, а неговата стойност продължава да расте и да „опъва” по всички краища реалната стойност на българския лев. Пето, налице е твърде голямо „неравновесие” в ценообразуването, което не съответства на реалните пазарни условия. Енергийните цени все още са ниски в сравнение с международните стандарти. Екологичното замърсяване е почти „безплатно”. Редица реформи са спрени. Досега „задържаната” ниска инфлация до голяма степен бе постигана за сметка на ниска ефективност и лошо разпределение и използване на ресурсите. В този смисъл реалистично е да се очаква, че ще продължи увеличаването на цените на редица продукти. Шесто, паричното потребление в страната през последните 3-4 години нарастваше по-бързо, отколкото БВП. Независимо от политиката на затягане на кредитната дисциплина на банките темпът на растеж на раздаваните кредити продължава да е твърде висок. Тези финансови условия неминуемо спомагат за повишаване на инфлацията. Седмо, пазарната капитализация на редица компании и техните дялове над растежа на БВП нараснаха твърде много за последните две години и този ефект на „благосъстоянието” започва да се забелязва почти навсякъде. В този смисъл мисля, че сегашното правителство не е способно да овладее както обективните, така и психологическите фактори, тласкащи към още по-голяма инфлация. От своя страна повишаването на стойността на еврото автоматично води и до повишаване на стойността на българския лев, което не отразява реалистично ситуацията в българската икономика. Тя намалява и конкурентоспособността ни спрямо страни извън евровалутата. Липсата досега на модерна икономическа политика за съжаление изигра много лоша шега, като поставя правителството в условията на «дяволски възел». За да се ограничи инфлацията, трябва да се повишат лихвените проценти. И този процес вече е налице. Те обаче ще намалят инвестициите, ще понижат още повече стандарта на живота; ще го направят още по-скъп и ще забавят растежа. Ще оскъпят цените на жилищата, както и взетите кредити. А такава политика ще сложи още по-голям прът пред възможността за намаляване на външнотърговския дефицит. Независимо от сравнително високите темпове на растеж досега става ясно, че вътрешното търсене не е способно да поддържа темп на растежа, по-голям от около 7-8%, без да се засилва експортът. Ако България не успее да направи това, то темпът на растеж може и да спадне поради наличието на свръхкапацитет. За съжаление обаче очертаващият се бавен растеж на икономиките на ЕС и особено на еврозоната не може да стимулира силна „всмукаемост” на нашия експорт. Очевидно е, че инфлацията при сегашната политическа ситуация в страната и при липсата на ясни икономически и социални политики е голяма заплаха за стабилността ни. Продължава създаването на инфлационни очаквания, които от своя страна „поддържат” инфлацията, като формират един порочен цикъл на взаимодействие между факторите, тласкащи нарастването на производствените разходи, и факторите, мотивиращи за „отдръпване” на търсенето. Още по-опасно е, че инфлацията и „балонното” надуване на цените на недвижимите имоти подсилват самите себе си и така засилват чувството за финансова нестабилност. Според мен тази симбиоза между инфлацията и балона на цените на недвижимите имоти е една от най-тревожните характеристики на икономическата ни ситуация. Проблемът е в това, че какъвто и инструмент да се използва, той ще работи срещу тези два феномена. Ако се повишават лихвените проценти по кредитите, това ще се стовари върху взелите заеми и при спадащото търсене на недвижими имоти ще се стигне до ситуация, при която немалък брой граждани ще имат да плащат по взетите заеми повече, отколкото ще е евентуалната пазарна цена на техните жилища и имоти. За необходимостта от по-рационална фискална политика Това, че приходите в бюджета ще нараснат при по-ниски равнища на данъците, е просто едно психологическо очакване, една илюзия, която не се опира на никакви нито научни, нито практически доводи. Нещо повече, оригиналното формулиране на кривата на Laffer не се отнася до случая, при който намаляването на данъците стимулира достатъчен растеж, чрез който се генерира по-голямо нарастване на бъдещите приходи. Обратно, то се отнася до случай, при който високи размери на данъците водят до избягване на плащане на данъци и/или до намаляване на икономическата активност. В този смисъл аз съм силно скептичен към ентусиазма, че ниският плосък данък ще доведе до по-големи приходи в бюджета, тъй като не виждам абсолютно никакви доказателства за това. Ясно е за всеки добър студент по икономика, че за да могат данъчните приходи да останат постоянна величина (след намаляване на размера на данъците), БВП следва да нарасне. 10% намаляване на размера на данъците, за да запази приходите неутрални, изисква 10% увеличаване на БВП! Ако имаме 20% намаляване на размера на данъците, то това изисква 20% увеличаване на БВП. Къде са тези темпове? Нека тогава министърът на финансите да отговори на въпроса: как при сегашния плосък 10% данък върху доходите и сегашния корпоративен данък може да се финансират обновяването и модернизацията на образованието и здравеопазването, на отбраната, на системата на вътрешна сигурност и др.? Нека, мислейки за фискалната политика, чрез която бихме искали да обновим нашия публичен сектор, да не забравяме, че от неговото качество зависи и способността ни да усвояваме средствата от структурните и кохезионните фондове на ЕС. Научихме ли все пак уроците от 1996-1997 г.? Моят отговор е: не! Доста паралели могат да се намерят между онова драматично време преди 10 години и днешната ни политическа и социално-икономическа ситуация. Инфлацията се надигаше и правителството търсеше виновници за това положение. Инвеститорите, бизнесът и хората ставаха от ден на ден все по-скептични за компетентността на премиера и неговия икономически екип да бъдат силни лидери в трудни за България времена. Съвпаденията между 1997 г. и днес обаче отиват доста по-дълбоко, отколкото почистването на праха от историческите сравнения. Търговският ни дефицит днес е много по-голям, отколкото тогава. Колапсът на публичния сектор - още по-критичен. Средната задлъжнялост на населението - много по-голяма. Разбира се, има и твърде съществени различия. България е във валутен борд. Банковата ни система в огромната си част е в частни ръце, и то предимно управлявани от авторитетни международни банки. Членове сме на ЕС. Външният ни дълг е радикално намален. И все пак чувството за несигурност, рискът от една нова системна криза на икономическия ни модел се засилват заради няколко фактора, които не може да бъдат отречени. Не се вижда дългосрочно решение на проблема с дефицита по външнотърговската сметка. Даже обратно, забавеният растеж в ЕС, финансово-кредитната криза и идващите през следващата година избори в САЩ и в Русия ще засилят като цяло протекционистичните търговски настроения в света. И това означава, че България ще трябва да увеличи чуждото финансиране на икономиката си. Имаме един пазар на недвижима собственост, чието потенциално и „паническо отстъпление” от засега очакваните „крупни” печалби ще катализира редица негативни системни ефекти. „Токсичността” на всички тези обективни фактори се засилва и от кризата на доверие в действията на управляващите. Достатъчно е един от тези елементи да се взриви и системата може да бъде погълната от една финансова паника. Нека да не се уповаваме на финансовите и кредитните рейтинги. Рейтинговите агенции бяха и продължават да грешат в повечето от случаите. За мен няма съмнение, че България е изправена пред острата необходимост от своевременно цялостно преразглеждане на досегашния си икономически и социален модел.