В. "Гардиън" Застанал сред руините на Европа, морално, политически и физически разрушена от Втората световна война, през 1946 г. Уинстън Чърчил възкликва: "Ако Европа някога се обедини [. . .], щастието, благоденствието и славата, на които 400-милионното й население биха се радвали, ще бъдат безгранични." Днес ни заплашва обратното - ако Европа се разпадне заради глобалната икономическа криза, срамът на нейните политици и нещастието и бедността на 500-милионното й население ще бъдат безгранични. Преди 20 г. Берлинската стена рухна неочаквано и беше последвана от социалистическия Съветски съюз и двуполюсния световен ред от Студената война. Сега капиталистическият модел (идеята, че свободният пазар е решението), който тогава триумфираше, заплашва да се разпадне и да повлече Европейския съюз след себе си. Къде можем да открием днес страстния бунтарски дух на Чърчил - прогресивния глас, който да убеди европейците, че националният провинциализъм, който се разпространява заедно с кризата, не само застрашава европейското чудо, тоест превръщането на враговете в съседи, но и че той се саморазрушава? Никой не желае това, разбира се, но никой не искаше и държавния социализъм за богатите и неолиберализма за бедните, с които внезапно се уредихме. Непрекъснати пререкания Миналата есен сривът на банковата система най-накрая събуди ЕС от опиянението на нарцисисткото самовглъбяване. Европейският модел на сътрудничество между държавите, целящ взаимно подпомагане, изглежда, най-сетне придобиваше ново историческо утвърждаване. Предвид непрекъснатите пререкания между президента Саркози, канцлера Меркел и премиера Браун в навечерието на срещата на Г-20 пакетът, за който участниците се споразумяха, беше едно малко чудо. И все пак той изобщо не беше достатъчен и може да бъде запомнен като своеобразен протокол на европейските провали. Миналата седмица Европейската централна банка предупреди, че сигналите за "окопаване в националните граници" продължават да пречат на европейската интеграция. Ако голямата депресия от 30-те ни е научила на нещо, то е, че връщането към идилията на националната държава е фатално, защото превръща опасността от катастрофа - срив на глобалната икономика - в реалност. Безработицата по света се увеличава с бясна скорост. Вълните на социалното недоволство и антиимигрантските настроения заливат и Европа. А сега внезапно призракът на провалените държави дебне над европейския рай на благоденствието и сигурността. Кризата хвана неподготвена периферията на ЕС - новите членки от Източна Европа. След като предадоха комунистическата система, умерените в тези страни, които подкрепиха реформите в ЕС, сега се чувстват предадени и оставени на произвола на капиталистическата система. Преди не толкова отдавна те бяха призовавани да следват "най-добрата" практика, която се оказа най-лошата. Ако ЕС не съществуваше, щеше да се наложи да го създадем сега. Без изобщо да представлява заплаха за националния суверенитет в началото на 21-ви век, ЕС за първи път прави това възможно. В световното рисково общество, изправено пред застрашително струпване на глобални проблеми, които не могат да бъдат решени с отделните усилия на страните, националните държави, оставени само на собствените си възможности, са безсилни и неспособни да упражняват националния си суверенитет. Общият суверенитет на ЕС представлява единствената надежда за всяка държава и всеки гражданин да живеят свободно и мирно. Основната единица вече е регионът Тези, които вредят на съюза, вредят на себе си. Ако страните членки се откажат от европейската си отговорност и солидарност в безумен пристъп на национален рефлекс, всички ще загубят. Всяка държава поотделно е обречена да бъде незначителен играч на глобалната сцена. Тези, които искат да си възвърнат суверенитета в нашата част на световното рисково общество, трябва да желаят Европа, да мислят за Европа и да работят за нейното осъществяване. Основната единица в политиката в космополитната епоха вече не е държавата, а регионът. Дали някаква форма на реципрочен национализъм е решението, както изглежда смятат прагматичните европейци? Според тази гледна точка всяка държава има автономията и дълга да регулира собствените си финансови проблеми. Този модел на реципрочен национализъм може да върши добра работа в спокойни условия, но е обречен на провал по време на криза. Никоя държава не е достатъчно силна, за да извади останалите от тресавището. Същевременно става все по-очевидно колко взаимосвързани са всички те - ако една страна "фалира", тя ще повлече и други. Европа не се нуждае от по-малко Европа, а от повече Европа. Световната криза показва, че валутното обединение не може да се постигне без политическо обединение. Засега обаче няма нито обща финансова политика, нито обща индустриална политика, нито обща социална политика, които в рамките на суверенитета на ЕС могат да бъдат впрегнати в ефективна реакция срещу кризата. Човекът, който отрича тази историческа необходимост от по-силна Европа и излага всички и всичко на риск, е германският канцлер Ангела Меркел. Нейните вдъхновители - бившите канцлери и проевропейски настроени германци Конрад Аденауер и Хелмут Кол, щяха да превърнат тази криза в звездния миг на Европа. И това щеше да им помогне да спечелят изборите, защото инвестицията в бъдещето на Европа, предвид невъобразимата цена на нейното разпадане, обещава изключителна възвращаемост и дава знак за надежда в мрачните времена. Кризата трябва да бъде превърната в дълго и закъсняло повторно основаване на Европейския съюз. Тогава Европа би отстоявала нов вид "реалполитик" в един свят, изложен на риск. В света, в който страните са тясно взаимосвързани, погрешната максима на националната "реалполитик", че националните интереси трябва да се преследват на национално ниво, трябва да бъде заменена от максимата на космополитната "реалполитик" - колкото по-европейска става нашата политика, толкова по-успешна ще бъде тя в национален план.