Димитър Йончев, професор в НБУ 23-ата среща на върха на НАТО беше първата, която се проведе на територията на две държави – Германия и Франция. Символиката очевидно бе търсена. Франция официално се върна в алианса, с което постави край на политиката на Де Гол, продължила половин век. Новият президент на САЩ Барак Обама на свой ред демонстрираше принципно различно присъствие в сравнение с това на своя предшественик. “Тук съм, за да слушам, за да споделям идеи”, обяви той. Очакванията към срещата бяха големи и това е съвсем оправдано. Тя би трябвало да разкрие нов хоризонт в развитието на организацията и сякаш това се случи. Дневният ред следваше императивите на ситуацията. В центъра от Рига насам остава неизменно Афганистан, което на езика на политическия анализ означава съдбата на НАТО като организация, която решително иска да намери място в съвременния свят, което да е много по-амбициозно от това, довело до създаването й преди 60 години. Така или иначе, над 5000 нови офицери и войници ще се отправят в Афганистан и ще се присъединят към вече наличните там над 70 000, по-голямата част от които са под командването на НАТО. САЩ ще изпратят още 21 000, а при определени условия и още 10 000. Отново въпросът за разширението зае своето място, макар и не така драматично, както това се случи последния път в Букурещ. Този път вратата е отворена за Хърватия и Албания. Нещо ново бе изборът на следващия генерален секретар на алианса Расмусен. В не особено стройния хор на многочленната организация беше намерен консенсус и протестиращата срещу този избор Турция изглежда доволна от добре изтъргуваното съгласие, получавайки един от постовете на заместниците. Силно впечатление прави споразумението на 28-те да се започне с подготовка на нова стратегическа концепция на НАТО. В този ход се отразява историческото предизвикателство пред алианса, както и неговата висока амбиция да застане в центъра на сигурността на съвременния свят. Така с няколко думи изглежда официалният резултат от поредната среща на върха на Северноатлантическия договор. Същевременно зад него прозират немалко трудни за решаване проблеми. Сред тях може да се открои този за отношенията с Русия. Високата относителна тежест на САЩ в алианса стана трудна за понасяне в политически план особено към края на мандата на Джордж Буш. Натискът в Букурещ за членството на Грузия и Украйна в НАТО, както и форсирането на плана за разполагане на противоракетни системи в източната част на Европа изостриха отношенията с Русия. Грузинският конфликт, който протече в сянката на това напрежение, доведе до формално прекъсване на контактите на алианса с Русия. Сега те са възстановени, но отношенията на Русия с Грузия са далеч от нормализирането. Въпреки че енергично се отхвърля думата “търговия”, сигналите към Русия относно оспорвания от нея противоракетен щит са ясно формулирани и сочат, че ако Русия допринесе за премахване на иранската ядрена опасност, въпросът ще се преразгледа. Вярно е, че стилът на политиката на САЩ е твърде променен. Някои побързаха да видят в лицето на Барак Обама американския Горбачов. Този нов стил топи ледове и съживява процеси, които трябва да променят ситуации, наследени от Студената война, като тавана на ядрените бойни глави. Те и до днес си остават на равнището (по 6000) и на бойната готовност (30-минутна), каквото беше тогава. Предложените нови тавани от по 1500 са действително разчупване на ледовете. При посещението на президента Обама в Москва през юни т.г. текстовете би следвало да се поставят на масата на преговорите. Въпросът е дали този стил ще се сведе до нова комуникационна стилистика в голямата политика, или ще промени нещата по същество. Дали ще останем в контекста на геополитическото съперничество, което толкова напряга живота по европейските граници с Русия, или в лицето на Русия НАТО и преди всичко САЩ ще открият геостратегически партньор в интерес на равновесието в света. Що се отнася до нас ние сме с добро самочувствие в края на петата ни годишнина като членове на алианса. Издигането на наша кандидатура за генерален секретар демонстрира похвално самочувствие. Разбира се, проблемите на сигурността вътре в страната, на цялостното изграждане на системата за сигурност не са натовски и ние все така сме далеч от решаването им.