Камила Кавендиш, The Times Сега, след като да работиш в банка вече е повод за обвинения в мошеничество, смъртни заплахи и вандализъм, предполагаме, че всеки, който застане пред законодателите, ще бъде попитан: „Бил ли сте някога и продължавате ли да сте член на инвестиционната общност?“ Ловът на вещици започна да се превръща в опасна игра, която отвлича вниманието. Най-отмъстително настроена е Америка. Миналата седмица сенатор Чък Гресли от Айова заяви, че банкерите от спасения застрахователен гигант AIG би трябвало да „подадат оставка или да се самоубият“. И това изявление бе направено точно преди Конгресът да гласува изземването на 90% от всички бонуси, изплатени от която и да било американска банка, взела каквито и да било правителствени пари. Включително и онези, като например JP Morgan, които помогнаха на правителството да спаси конкурентите им. От злодеите до невинните Това решение изглежда странно, не по американски – данък за минал период върху парите, които миналата година са спечелили всички, от злодеите до невинните. Политиците отчаяно се стремят от свое име да отговорят на жаждата за отмъщение сред гласоподавателите. Някои от най-гръмогласните в Конгреса са именно онези, които получиха милиони долари от AIG за предизборните си кампании. Този нов маккартизъм е двойно по-опасен отпреди. Първо, той застрашава законовата база, върху която са изградени западните икономики. В ексклузивно и искрено писмо един банкер от AIG, прекарал последните 12 месеца в опити да помогне за запълване на дупката, отворена от безотговорните му колеги след обещание за съответното справедливо отплащане, пише, че „никой от нас не трябва да бъде мамен за заплащането си; както нито един водопроводчик не трябва да бъде каран да плаща, ако... небрежен електротехник е предизвикал пожар, който е изгорил до основи къщата“. Второ, тези противоречиви стратегии може да ни потопят в онази депресия, която Bank of England и Федералният резерв толкова се стараят да избегнат. Изправени пред заплахата от бъдещи наказателни данъци за минал период, много американски банки започнаха да смятат още миналата седмица как да върнат, колкото е възможно по-бързо, правителствените пари. Ако наистина го направят, ще предизвикат катастрофа. Американското правителство иска от банките да вземат парите, които то им предлага, тъй като би желало да ги раздадат като кредити към бизнеса. Ако обаче върнат парите, за да спазят договорите и да запазят служителите си, ще последват много възбрани на абсолютно жизнеспособни компании. Конгресният лов на вещици заплашва да обърка доста сериозно плана на Гайтнър, представен тази седмица, онзи трилионен план на администрацията на Обама за възстановяване на потребителските кредити и разчистване на балансите на банките. Частните инвеститори, от чиито пари се нуждае администрацията, сега също се опасяват, че може да трябва да плащат наказателни данъци, ако се окажат на печалба. Окураженият от Фед Сенат засега остави настрана тези предложения. Въпреки това Америка се застреля в крака изключително зрелищно. Безобразни бонуси Гневът, разбира се, не е изненадващ. Та хората видяха как спечелени с техния труд пари бяха хвърлени за спасение на онези институции, които предизвикаха катастрофа на икономиката. И сега наблюдават как почтеният бизнес е изправен до стената, тъй като банките му отказват финансиране. А разбраха и какви безобразни суми са си раздали банкерите. Сложността на ситуацията обаче не е от помощ. Понятието „токсични активи“ прави изказванията да звучат така, сякаш данъкоплатците са били обременени с нещо радиоактивно, което никой друг не иска да докосне и което трябва да бъде разтоварено в морето. А тези активи все още имат някаква стойност, която правителството се надява да си възстанови. Истината е, че политиците си свършиха работата изключително зле. Те просто не успяха да обяснят защо е необходимо да спасяваме банките, за да заздравим икономиката. И сега е лесно да беснеем. Заклеймяването на бонусите е доста по-лесно от обяснението на спасенията. Лесно е да залъжем въображението на публиката с образи на нови пътища и болници, за да се измъкнем от разговора за монетарната политика. Като ръководител на най-голямата и динамична икономика в света Барак Обама може да си позволи да се измъква от това фиаско. Гордън Браун обаче не може. И въпреки това продължава да тръби за „фискалния стимул“ в безочлив опит да изнуди данъкоплатците с техните собствени пари въпреки непрестанните предупреждения за безпрецедентен следвоенен бюджетен дефицит. Насърчен от Белия дом, Браун очевидно се надяваше да използва срещата на Г-20 следващата седмица като параван за още една мощна парична инжекция в икономиката. Поне до вторник, когато кротките думи на Мервин Кинг не го свалиха на земята. Провалът на аукциона на правителствените облигации в сряда (когато за пръв път от седем години насам не се появиха достатъчно купувачи на британски дългосрочен правителствен дълг) изглежда доказаха предупрежденията на управителя на Bank of England, че Великобритания не може да си позволи още публични разходи. Провалът не бе катастрофа – в четвъртък друг търг успя да продаде доста по-краткосрочни облигации. Но все пак показа колко нервни са инвеститорите дори след като бяха засипани с правителствена пропаганда, в която просто не вярват. По думите на финансовия министър в сянка Джордж Озбърн отпреди шест месеца „изглежда всички са убедени, че единственият въпрос е колко още са готови да заемат пазарите“. Когато обаче никой не е сигурен в отговора, е време да бъдем откровени с обществото, а не да търсим спасение в популистката реторика. През 1950 г., по време на смелата си офанзива срещу сенатора Джоузеф Макарти, телевизионният водещ Ед Мъроу обявява, че „страхът няма да ни хвърли в ерата на глупостта“. Когато обаче единствените със здрави нерви са централните банкери и служителите на финансовото министерство, е време наистина да се страхуваме.