Алън С. Блайндър New York Times Финансовата криза става все по-необикновена с всеки изминал ден. Когато консерватори като Алън Грийнспан заговорят за национализация на банки, осъзнаваме, че сме се преселили в паралелна вселена. Защо толкова много хора се заиграват с идея, която звучи като смътен отглас от марксизма? Отговорът, мисля, е лесен. Към момента в Америка има редица доста болни банки, някои от които може да се окажат нежизнеспособни в дългосрочен план. Но да караме гигантска банка да преминава през процедура на банкрут е немислимо (спомнете си Lehman Brothers). А да продължаваме с мъчението, което поддържа живота на зомби-банки, е скъпо и доста опасно. Така че защо просто не стиснем зъби и не ги национализираме? Шведският прецедент Аз вярвам в стиснатите зъби, но всичко зависи от това, което е между зъбите. Подобно на председателя на Фед Бен Бернанке и на финансовия министър Тимъти Гайтнър не съм убеден, че национализацията е единствения, нито дори най-добрия изход. И тъй като „национализация“ може да означава много неща, нека първо си изясним кое е водещо в дебата. Не си мислете за Уго Чавес или Клемент Атли. Вместо това си представете, че правителството се сдобива с мажоритарен дял – или даже 100% - в някоя банка, заличава съществуващите акционери и назначава нови мениджъри. А малко по-късно една здрава банка бива поверена отново в частни ръце. И живели дълго и щастливо ... Или поне това е идеята. Звучи добре, казвате вие? А нима Швеция не направи точно това, и то с голям успех, в началото на 90-те? Да, направи го. За което заслужава поздравления. Но ние не сме Швеция. И нека сега помислим за лошите последствия от национализирането на банки в Америка. Къде ще теглим чертата? На първо място, шведското правителство имаше за задача да изчисти една шепа банки. Нашите са над 8300. Да, числата имат значение, защото никак не е лесно да решим какво точно да национализираме. Все пак никой не иска да национализира всички банки, нали? Защото хиляди от тях са всъщност здрави. Но къде да спрем, след като веднъж сме започнали? Да предположим, че национализираме четири банки. Банка номер 5 обаче ще се окаже в доста незавидна позиция да се конкурира за финансиране с квартета, подсигурен от правителството. Тя ще бъде принудена да предлага по-високи лихви, за да привлече вложители и кредитори, и в резултат доходността й ще пострада. Скоро Банка 5 ще стане кандидат за национализация. А след нея ще последват Банка 6, 7 и така нататък. След като трейдърите започнат да отчитат възможността за национализация на Банки 5,6 и 7, акциите им ще потънат и продавачите „на късо“ може да изпратят компаниите рано-рано в гроба. Шведите имаха сравнително проста задача. На тях не им се налагаше да се занимават с институции с размера и комплексността на нашите банкови бегемоти. Гайтнър вече подчерта, че правителствата не са добре подготвени да управляват бизнес. Аз ще си позволя да отида малко по-далеч: регулирането на дузина, или стотици, или дори хиляди национализирани банки е обезкуражаваща задача. Политически препятствия Процесът на национализация и повторна приватизация протече учудващо гладко в Швеция, отчасти защото нямаше политически натиск. Дали тук ще стане така? Вие кажете. Аз залагам на отговор „не“. И накрая, тъй като национализацията е нещо, което е в дълбоко противоречие с всички американски традиции и нагласи, има опасност да подкопае, вместо да укрепи доверието. Както казах, САЩ не са Швеция. Финансовото министерство, разбира се, никога не би използвало думата „национализация“ публично. По-скоро ще измисли някой евфемизъм. Но коментаторите няма да бъдат ограничавани, нито ще позволят да им се хвърля прах в очите. След всичко посочено, има и аргументи „за“ национализацията. А кои са те? Единият е, че финансовите компании се движат извън релси, което пък струва на данъкоплатците все повече пари (спомнете си AIG.). И това е сериозен повод за тревога. И сериозна причина да искаме трусът да свърши колкото е възможно по-скоро. Спомнете си обаче, че правителството вече притежава акции в много банки. И надзорниците имат огромна власт да влияят на поведението на банките, без да са техни собственици. Както е известно в сектора: „Когато регулаторът ти каже да скачаш, единствения въпрос, който можеш да зададеш, е 'колко високо?'.“ А след като в момента Фед може доста ефективно да диктува на банките какво да правят, каква допълнителна власт ще дойде с национализацията? И така, след по-обстоен поглед отблизо, най-добрите аргументи „за“ национализацията са всъщност аргументи „за“ стискането на зъби. А дори обсъждането на възможна национализация може да бъде пагубно, ако постави акциите на банката под напрежение. Кой иска да притежава акции, чиято стойност се движи към нулата? Именно затова Бернанке и Гайтнър старателно опровергават слуховете за предстояща национализация. За съжаление, тяхното отрицание никога не може да бъде категорично. Ако се случи наистина най-лошото, останалите възможности може да се изпарят и правителството няма да има друг избор, освен да национализира някои банки (спомнете си Fannie Mae и Freddie Mac). Но, моля ви, нека не се втурваме слепешком натам. Нека първо поне пробваме т.нар. стратегия „добра банка, лоша банка“. Какво е това? Има много разновидности на този подход, но основната идея е да се раздели всяка болна институция на две. „Добрата банка“ поема добрите активи, вероятно всички депозити и част от оставащия капитал на банката. Тъй като е здрава институция, тя вероятно би могла да набира свеж капитал и спокойно да продължи да действа като частна компания. „Лошата банка“ наследява лошите активи и останалия капитал, който, след съответните отстъпки в цената на активите, няма да бъде достатъчен. И отново някой ще трябва да запълва дупката. Ако сме реалисти, можем да предположим, че голяма част от новия капитал ще дойде от данъкоплатците. А ето и една прогноза: рано или късно ще стигнем до решението за добра и лоша банка. Няма ли да е по-добре, ако е по-рано?