Пол Кругман, Носител на Нобелова награда за икономика за 2008 г. New York Times Миналия месец в голямата си реч пред Конгреса президентът Барак Обама говори в полза на дръзките мерки за ремонтирането на американските банки с нарушени функции. „Макар и да е висока цената на действията, заяви той, мога да ви уверя, че цената на бездействието ще е далеч по-висока, тъй като може да доведе до положение, в което икономиката ни ще се пече на бавен огън не само месеци или години, но може би дори десетилетие.“ Много анализатори са съгласни с тези думи. Но сред хората, с които разговарях, се забелязва растящо чувство на безсилие, дори паника, пред възможния неуспех на Обама да превърне думите си в дела. Реалността е такава, че когато става въпрос за справяне с проблемите на банките, администрацията се разтреперва. Политиката е в режим на застой. Ето как работи този режим: първо, длъжностни лица от администрацията, обикновено говорейки неофициално, разпространяват план за спасяването на банките в пресата. Този пробен балон бива бързо свален от информирани коментатори. Токсичен отпадък След това, няколко седмици по-късно, администрацията разпространява нов план. Този план обаче е една леко променена версия на предишния, факт, който бързо бива осъзнат от всички засегнати. И цикълът започва отново. Защо длъжностните лица продължават да предлагат планове, които никой друг не намира за правдоподобни? Защото по някакъв странен начин висшите служители от администрацията на Обама и Федералния резерв сами са се убедили, че лошите активи, напоследък често наричани „токсичен отпадък“, действително струват много повече, отколкото всъщност някой е склонен да плати за тях. Освен това те странно защо си мислят, че ако тези активи бъдат подобаващо оценени, всички наши проблеми ще изчезнат. По подобен начин в едно скорошно интервю финансовият министър Тимъти Гайтнър се опита да направи разлика между „основната присъща икономическа стойност“ на лошите активи и „изкуствено намалената стойност“, с която тези активи се оценяват в момента. При скорошни транзакции дори ипотечно гарантираните ценни книжа с най-висок рейтинг AAA са се продавали под 40 цента. Както изглежда обаче, Гайтнър смята, че те струват много, много повече. И работата на правителството, заявява той, е да „осигури финансиране, за да помогне на тези пазари да работят“, като вдигне цената на токсичните активи до нивата, на които трябва да бъдат. Нещо повече, длъжностните лица като че са убедени, че подобаващото оценяване на токсичните активи ще излекува проблемите на всичките ни основни финансови институции. По-рано през седмицата председателят на Федералния резерв Бен Бернанке беше попитан за проблема със „зомбитата“ - онези финансови институции, които реално са банкрутирали, но се поддържат живи посредством правителствена помощ. „Не ми е известно да има някакви големи зомби институции във финансовата система на Съединените щати“, обяви уверено той. И продължи да отрича предимно факта, че A.I.G. — A.I.G.! — е всъщност „зомби“. Това е същата онази компания A.I.G., която, след като се оказа неспособна да спази обещанията си за плащания към други финансови институции, когато просрочи облигациите, вече е получила $150 милиарда финансова помощ от правителството и е получила обещание за още $30 милиарда. Истината е, че планът Бернанке-Гайтнър – онзи план, който администрацията продължава да разпространява в различни, леко променени варианти – няма да проработи. Шанс ези - тура Да вземем последното му превъплъщение – предложение за нисколихвени заеми за частните инвеститори, които искат да закупят проблемните активи. Това със сигурност ще повдигне цената на токсичните книжа, тъй като би дало шанс ези - тура. Така, както е описан, планът ще е от полза за инвеститорите, ако цената на активите се вдигне. Те обаче имат възможност и просто да се откажат, ако цените паднат значително. Но ще бъде ли това достатъчно за оздравяването на банковата система? Не, разбира се. Помислете - чрез използването на парите на данъкоплатците за субсидиране на цените на токсичните активи, администрацията ще обсипе с облаги всеки, който е направил грешката да купи подобно нещо. Някои от тези печалби ще се процедят на места, където са необходими, т.е. ще заздравят балансовите отчети на ключовите финансови институции. Но по-голямата част от парите ще отидат при хора, които нямат нужда или които дори не заслужават да бъдат спасени. И това означава, че правителството ще трябва да похарчи трилиони долари, за да оздрави отново банковата система, което на свой ред със сигурност ще доведе след себе си както бурни обществени протести, така и допълнително утежняване на и без това вече твърде сериозните притеснения около дефицита. (Да, дори твърдите привърженици на фискалния стимул като мен самия се тревожат за червеното мастило.) Ако погледнем реалистично, това просто няма да се случи. И така, защо тази „зомби“ идея (която непрестанно убиват, за да се завърне отново в друга премяна) има такова голямо влияние? Опасявам се, че отговорът би бил - длъжностните лица все още не желаят да приемат фактите. Те не искат да приемат ужасяващото състояние на основните ни финансови институции, защото е много трудно да се спаси една по същество неплатежоспособна банка, без да бъде погълната поне временно. А временната национализация все още очевидно се смята за немислима. Този отказ от приемане на фактите обаче означава на практика липса на действия. И аз споделям опасенията на президента – бездействието може да роди американска икономика, която ще се пържи на бавен огън не само месеци или години, но може би дори десетилетие, че и повече.