Джон Харууд, New York Times Независимо от всичко очаквано, едно е сигурно - бюджетът на президента Барак Обама е политически хазарт от най-висока класа. Амбициран да остави своя печат върху либерализма и да придвижи вътрешната политика по-вляво, Обама доста ще се потруди. Нацията изглежда е зажадняла за лидер, което подсилва неимоверно политическия му авторитет. Във време, в което данъкоплатците и пазарите се сблъскват челно със загуби в трилиони, цените на някои от тези инициативи не изглеждат твърде потресаващи. А при всички случаи добрата икономическа политика изисква фискалните шлюзове да бъдат оставени отворени поне за малко. Популисткият гняв може да отслаби и силата на републиканските аргументи срещу данъчното бреме върху богатите. Големи победители и големи губещи Обама обаче ще се сблъска с много ограничения. Той моли Конгреса да разгледа един доста мащабен комплект от сложни проблеми наведнъж, след като от години конгресмените имат огромни трудности с преките решения на всеки един от тях. Неговата собствена партия изглежда обезкуражена от последния път, в който последва новия си президент по пътя на данъчните увеличения и амбициозните социални проекти. Колкото и да бяха демонизирани от Белия дом, лобистите едва ли са напуснали Вашингтон и вече мобилизират редиците си за битки, в които може да има големи победители и големи губещи. Подобно на Роналд Рейгън и Франклин Делано Рузвелт, Обама „си има кризата на своя страна“, казва конгресменът републиканец Том Коул от Оклахома. „Политиката на страната се променя бързо и из основи, продължава Коул, както през 1932 и 1980 г.“ Но добави: „Ако Обама сгреши, а аз вярвам, че той греши, демократите ще платят сериозна политическа цена.“ Дали Обама ще се провали, или ще успее да изведе нацията по много различен път, до голяма степен зависи от същите политически умения, които му спечелиха и президентския пост. За да приведе в законодателен вид визиите си за бюджета , които ще трябва и да подпише под формата на закон, той ще трябва да събере коалиция на Капитолия около всяка отделна точка от плана, като задържи единна своята партия, докато едновременно с това отлюспва по някой и друг републиканец оттук-оттам. За да продължи да държи под напрежение Конгреса, той ще трябва да държи общественото мнение неизменно на своя страна в продължение на една вероятно дълга и дълбока рецесия, през непопулярни стъпки като пренасочването на стотици милиарди долари от парите на данъкоплатците към спасяваните банки. Досегашните политически принципи, наследени от ерата на Рейгън, се родиха до голяма степен от стагфлацията. Високата инфлация и бавният ръст през 70-те подкопаха високия жизнен стандарт, на който американските семейства се радваха след края на Втората световна война. След като данъкът върху доходите стигна 70%, консервативното движение, водено от Рейгън, спечели предимство, убеждавайки гласоподавателите със средни и високи доходи, че намаляването на данъците, отслабената регулация и по-малките правителствени разходи за социални програми ще са в тяхна полза. Клинтън постави под въпрос тези принципи през 90-те, като лансира комбинация от по-високи данъци, по-малък дефицит и инвестиции в здравеопазването и други приоритетни сектори. Тази програма бе предвестник на стратегията на Обама. Националната политика обаче се обърна към пазарите и избяга от правителственото крило. Републиканците блокираха „стимулиращите“ разходи и поеха контрола върху Конгреса само година след като по-високите данъци бяха одобрени. И Клинтън обяви: „Ерата на могъщото правителство свърши.“ Демократичен капитализъм Сега Обама се опитва да гради политиката си върху твърдението, че ерата на републиканско управление му е завещала проблеми, които изискват по-активно правителство, способно да възстанови честните основи на американския модел на демократичен капитализъм. Стреснатите американци вече видяха спада на пенсионните им спестявания заедно с индекса Dow Jones, което пък повиши имиджа на правителствената помощ за сметка на капризите на пазара. Американците се разгневиха на онези, които според тях са отговорни за кризата, а именно корпорациите и щедро платените директори, които ги управляват. „Обществото е готово за нова вълна на активизъм и е склонно да плати за нея дори с по-високи данъци върху доходите на онези, които според тях не са заслужили парите си“, казва Уил Маршал, съветник към центристкото пробизнес крило на Демократическата партия. Тони Фабрицио, републикански анализатор, смята: „Ако условието е, че можете да получите безплатно здравеопазване само ако повишим данъците на богатите, които получават над $250 000 годишно, повечето ще попитат къде да подпишат за онова, безплатното.“ И все пак този същият електорат вече беше убеден веднъж, че твърде високите правителствени разходи са разхищение. И атаките срещу високите данъци, оказали се силен коз за Рейгън, а след това за републиканците на Нют Гингрич, не са загубили своята сила. „Това е опасна територия и можем да стигнем твърде далеч“, предупреждава демократическият анализатор Марк Мелман. Републиканците вече тършуват из бюджета на Обама в търсене на муниции, с които да убедят средната класа, че може да пострада. Старшият съветник на Обама Дейвид Акселрод прогнозира, че президентът ще бъде предпазен от политически провал заради решението си да насочи по-високите постъпления от данъци към най-засегнатите от кризата и към приоритети като енергетиката, образованието и здравната система. А и възнамерява да следи отблизо за ефекта от правителствените програми. Попитан за опонентите на налозите „данък+разход“, Акселрод отговаря: „Не трябва да бъдете заблуждавани от стари модели.“ Един нов модел обаче се ражда сред електората от ерата на Обама. По причини, които понякога нямат нищо общо с икономиката, като например социалните проблеми и войната в Ирак, много от онези данъкоплатци, от които президентът чака финансиране за програмата си, влизат в дебата като негови поддръжници, а не противници. През ноември проучване на общественото мнение показа, че Обама е победил сен. Джон Маккейн сред гласоподавателите с доходи от $200 000 и нагоре с 52% на 46%.