Маргарита Илиева, Български Хелзинкски комитет Законодателят реши да даде допълнителни права на службите да бъдем следени, без да е доказано на практика дали ще имаме нужните гаранции срещу произвол. В контекста на европейското законодателство въпросът изглежда по следния начин. Европейският съд по правата на човека се произнесе през 2007 г. по жалба на Асоциацията за европейска интеграция и човешки права. България получи осъдително решение заради Закона за специалните разузнавателни средства. Във вида, в който беше тогава този закон, той нарушаваше правото ни на личен живот гарантирано от чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека. Съдът тогава установи, че липсват достатъчно гаранции срещу евентуален произвол при вмешателството, което следенето с такива средства представлява, в личната сфера на човека. Това, което съдът каза тогава, е, че в българските закони липсват гаранции за последващ контрол на прилагането на специални разузнавателни средства – механизъм за проследяване дали средствата са използвани според разрешението от съда и при спазване на законовите изисквания без злоупотреби. Единственият контрол по закона тогава беше предварителен, при даване на разрешението за следене. Но върху действията на органите след това никой нямаше контрол освен самия министър на вътрешните работи. Тогава съдът в Страсбург каза, че е необходим външен контрол за начина на прилагане на специалните разузнавателни средства. Т.е. контролиращият орган трябва да е извън системата на тези органи, които прилагат специалните разузнавателни средства, и на вътрешните работи. Неговата задача трябва да е да следи дали начинът на прилагане на специалните разузнавателни средства съответства на разрешението, което съдът е дал за използването им, дали вярно са възпроизведени събраните данни, дали информацията е унищожена след това, ако е намерена за безполезна, и т.н. Съдът също каза, че съдията, който е дал разрешение за използването на това средство, трябва да бъде уведомен/а какви са резултатите от използването му, за да може чрез последващ контрол да минимизира риска от злоупотреби. След това решение нещата у нас на законово равнище бяха променени и част от тях вече са приемливи. Но все още има пропуски. Най-изявен сред тях е независимият външен контрол. Всъщност него го има на хартия едва от декември 2008 г. когато с допълнение на закона беше предвиден такъв орган - така нареченото национално бюро за контрол на специалните разузнавателни средства. Но нещата засега са само дотам. Ние не знаем каква дейност ще развива то, доколко ще е ефективна тя, защото още не сме го видели как действа на практика. Все още не можем да знаем дали това ще бъде силна, действена институция, дали дейността й ще ни даде нужните гаранции. Освен тази неизвестност има и друг проблем, който си личи от самия прочит на текстовете в Закона за специалните разузнавателни средства, които уреждат това бюро. А именно – изискванията за неговите членове. Законът изрично казва, че те или трябва да имат 10 години юридически стаж, или да са работили също толкова време в службите за сигурност. Отделно от това те трябва да са получили достъп до класифицирана информация на определено ниво. Но това изискване за професионален опит в службите може да доведе до следната ситуация: в Националното бюро да влязат преимуществено хора, които са „формирани“ от дългата си работа в службите. Такива хора не е вероятно да са истински независими от службите, които ще са призвани да контролират - нито като манталитет, нито като социално-професионална обвързаност. Подобна зависимост би била пречка за ефективността на този национален орган, за който законът казва, че трябва да ни гарантира срещу злоупотреби. И в това има проблем – в контекста на тази неизвестност и риск.