Оливър Кам The Times „Финансовите герои, пише Хенрик Ибсен, са като зърна на броеница – един да се изниже, останалите ще го последват.“ Под колапса на западната финансова система се разкриха некомпетентност, арогантност, алчност и продажност. Редица бивши топ банкери изразиха съжаление, че нещата са се объркали, но не признаха вина за конкретен провал. Очаквано общественият гняв се насочи към бонусите, тъй като досега се смяташе, че те са функция и на личните постижения, и на успеха на компанията. А се оказа, че мениджърите на RBS, HBOS и някои други банки не са осъзнали рисковете, които поемат, и в резултат са заразили организма на банковата система с верига от лоши дългове. Бонусите за банкери, които са взимали стратегически грешни решения, не са само награда за провала. По думите на Джон Кенет Гълбрайт по своята същност те са топъл жест на индивида към самия себе си. Този път обаче за него плаща обществото. Ако бонусите бяха по-тясно свързани с дългосрочното представяне, трейдърите биха били по-малко склонни да играят с големи „залози“ на пазара. Макар да се нуждае от реформи, заплащането на банкерите не е основният проблем в сегашната криза. Фундаменталният проблем е трудният достъп до кредити. Кредитът е лубрикантът на комплексната икономика - той позволява на бизнеса, потребителите и инвеститорите да планират дългосрочно. Ако новите шефове на частично одържавените банки и регулаторите успеят да оздравят финансовата система, те ще са работили в полза на обществото и ще трябва да получат възнаграждение за свършеното. Всъщност банковата система може да оздравее, кредитният поток да бъде освободен, рецесията – съкратена, а бъдещите кризи са напълно предвидими. Пътят към успеха ще бъде доста по-лесен, ако политиците можеха да тълкуват уроците на историята. За съжаление, прецедентът, който най-често се споменава – Голямата депресия от 1929-1933 г., не е най-подходящият пример. Голямата депресия вече е отвъд живата памет на сегашното поколение, но литературните и снимковите образи на трудности, глад, безработица и личен крах са гравирани в народната памет. От 30-те досега би трябвало да сме научили доста за управлението на икономиката. Ако обаче продължим упорито да правим паралели с тази минала катастрофа, дължаща се изцяло на човешки грешки, съществува риск да „прозрем“, че цялата система на западния либерален капитализъм трябва да бъде оспорена. И така ще научим един погрешен урок от кредитния крънч и финансовата паника на последните 18 месеца. Ако се разтърсим, ще попаднем на един доста по-скорошен исторически паралел, който би трябвало да бъде цитиран в дебата - азиатската криза от 1997-98 г. Тя беше регионална и в доста по-тесни мащаби от сегашния трус, но се виждат някои паралели в причините и наличните лекарства. Азиатската криза се дължеше на: слаба банкова система; огромни дефицити по текущите сметки, финансирани с чужди капитали; верига от лоши дългове след спукан имотен балон и дългове в чужда валута, които бяха станали твърде тежки за обслужване. Най-важната допирна точка обаче е, че кризата бе продукт на една дисфункционална финансова система. Резултатът беше рязка и болезнена рецесия с огромна социална цена. Проблемът обаче не беше свързан с по-широката система на глобалните пазари. С едно изключение (Малайзия, която въведе капиталови контроли) азиатските икономики останаха отворени към световната търговска система. Азиатският ръст се възстанови, а икономиките научиха правилните уроци и дори бяха възнаградени за това. Станахме свидетели на огромни излишъци от азиатски спестявания, повечето от които бяха инвестирани в западните капиталови пазари и допринесоха за последвалия кредитен балон. След като най-накрая осъзнаха шеметния спад на ръста и на жизнените стандарти, западните страни би трябвало да поддържат отвореността и подкрепата за световната търговска система. Националните правителства играят важна роля за поощряване на търсенето и за предпазване от дефлация. Пътят към националното спасение обаче не минава през централното планиране, национализацията на ключови стратегически индустрии и затварянето на границите за търговските стоки и чуждите работници. Бушоващата финансова криза постави на колене глобалната икономика. Тя обаче не е криза на глобалния капитализъм, а провал на едно от неговите звена. Справянето с косвените щети е трудоемка задача, но има хора, които вече са успели. Три елемента са от съществено значение за възстановяването. Първо, централните банки трябва да облекчат кредитните условия. Това няма да стане само с намаляване на лихвите. Проблемът е свързан по-скоро с оценката на възможността за кредитиране, а не толкова с цената на конкретния заем. Неслучайно и Bank of England и Фед се готвят за „количествено освобождаване“ - съвременния термин за печатане на пари. Това може да стане чрез закупуване на дълг с пари в брой и съответно разширяване на паричната наличност. Второ, координираната фискална експанзия в САЩ и Европа (макар пред Великобритания да има някои специфични ограничения) трябва да е бърза и широкомащабна. Първоначалните сигнали са обнадеждаващи. Тази седмица президентът Обама подписа програма в размер на $787 млрд. за данъчни намаления и разширени публични разходи. Европейските правителства трябва да последват примера. И трето, търговските банки, независимо дали данъкоплатците имат акционерен дял в тях или не, трябва смело да отчислят лошите дългове. Продължителните преоценки на размера на загубите, претърпени в събпрайм фиаското, подкопаха доверието в цялата система. Банките трябва да поемат удара и да изчистят системата от активите, които са твърде сложни, за да бъдат точно оценени. Тези стъпки може да облекчат раните на финансовата система и на икономиката като цяло, макар политиците да трябва да внимават да не отприщят инфлация и фискални проблеми в бъдеще. Онова, което ще навреди на възстановяването обаче, е търсенето на решение на национално ниво. В момента имаме златния шанс да регулираме движението на капитали, тъй като не всички банкови системи са в състояние да се справят с него. Свободното движение на стоки и работна ръка поощрява добрите трудови практики и стимулира търсенето. Клаузата „купувай американското“, дори и в олекотен вариант, е лоша идея. Призивът на Гордън Браун „британските работни места са за британските работници“ е провокация, която поощрява най-безотговорните стачки от 25 години насам. През 30-те западните правителства поеха по пагубния път на протекционистките политики. Този път трябва да действат различно.