New York Times Администрацията на Обама очевидно е решена да изхарчи огромни суми за спасение на банките. Ветераните от японската банкова криза обаче съветват американците само с три думи: „Още пари, по-бързо.“ Японците вече са били там, накъдето Америка сега се запътва. Те преживяха „изгубеното десетилетие“ на икономическа стагнация през 90-те, след като банките им се влачеха под бремето на дълга, а поредица от правителства пропиляха трилиони йени за половинчати мерки. Едва през 2003 г. Токио най-накрая предприе действия, които го върнаха на пътя към оздравяването. Кабинетът принуди основните банки да преминат през безмилостни одити и да декларират лошите си дългове, похарчи 2 трлн. йени за ефективна национализация на една голяма банка, ликвидирайки дяловете на акционерите й, и позволи на по-слабите банки да фалират. Нещо по-стряскащо? Към тогавашния момент водещият индекс на Токийската фондова борса Nikkei беше загубил почти три четвърти от стойността си. Публичният дълг беше прехвърлил размера на БВП, а дефлацията беше парализирала страната. Накрая се оказа, че цените на недвижимите имоти са падали 15 последователни години. Икономистите имат ли да ни кажат нещо още по-стряскащо? Свидетелите на японското бедствие казват, че в момента виждат как САЩ са се запътили към подобна катастрофа. „Мислех си, че Америка е изучила добре японските грешки“, казва Хирофуми Гоми, топ служител в японската Агенция за финансови услуги по време на кризата. „Защо тогава допуска същите?“ Редица американски критици на плана на финансовия министър Тимъти Гайтнър смятат, че в него няма много детайли. Според експерти, запознати с японската криза, планът е твърде предпазлив – особено пред лицето на огромната банкова криза, с която администрацията трябва да се пребори. „Мисля, че знаят колко голяма е бедата, но не искат да кажат открито. Ситуацията е толкова сериозна, че не могат да си признаят“, казва Джон Макин от Американския предприемачески институт. „Японската криза през 90-те ги учи, че трябва да вземат нещата в свои ръце и да национализират банките.“ Вместо това японците първо пробваха същите лекарства, които администрацията на Буш прилагаше, а в момента и правителството на Обама започва да предписва. Сред тях са свръхниските лихвени проценти, фискалните стимули и неефикасните вливания на кеш. Японците дори опитаха да използват частен капитал за закупуване на лошите активи от банките, каквото е всъщност актуалното предложение на Гайтнър. Друг японски урок е, че съдбата на икономиката като цяло ще зависи от спасението на банките. Никой стимул няма да проработи, докато стратегията не оздрави банковия сектор. Корените на японската криза от 90-те и началото на сегашното десетилетие бяха много подобни на тези на американската. Балонът на недвижимите имоти се спука, оставяйки в портфейлите на банките заеми за трилиони йени, които всъщност не струваха нищо. В началото японските управляващи подцениха сериозността на колапса на имотния сектор и тежестта на раните на банките. Както и в САЩ, политиката на лесни пари подхрани спекулациите на борсите и на пазара на имоти, както и безхаберното кредитиране. Много японски икономисти смятаха, че ниските лихвени проценти и икономическите стимули ще помогнат на банките да се възстановят сами. В края на 1997 г. обаче серия от банкови фалити отприщи кредитната криза. Решено да действа, правителството инжектира 1,8 трлн. йени в най-големите японски кредитори. Вливанията обаче бяха твърде слаби, лошо планирани, а вредата, нанесена на банковата система, не беше съвсем осъзната. И в крайна сметка не успяха да спрат напиращата криза. Японските управници се опасяваха от допълнителни удари, ако банките бъдат принудени да разкрият реалния размер на загубите си. Затова позволиха на кредиторите да задържат заемите на „зомби“ компаниите по балансите си. Вместо това Япония реши да експериментира със серия от фондове, отчасти частно финансирани, за да разчисти лошите активи. Фондовете имаха, меко казано, ограничен ефект, казва Такео Хоши, професор по икономика в Калифорнийския университет в Сан Диего. Едно нещо обаче беше сигурно – те бяха твърде слаби, за да окажат въздействие. Депозитарът за лоши заеми нямаше добре планирана стратегия, по която да ги разпродаде. Дори осъществените покупки не успяха да рекапитализират банките, защото лошите активи бяха оценени твърде ниско. Засега планът на правителството на Обама избягва най-трудните решения като национализация, ликвидиране на акционерни дялове или банкови фалити. В крайна сметка обаче на Япония й се наложи да направи всички тези неща. Икономистите твърдят, че заради тези грешки японската финансова система не е започнала реално да оздравява докъм края на 2002 г., шест години след избухването на кризата. През 2002-ра кабинетът на реформатора Джуничиро Коидзуми нареди тежък одит на най-големите банки в страната. На бял свят В крайна сметка планът, известен като „плана Такенака“ по името на Хейцо Такенака, шеф на правителствената програма за финансова реформа, извади наяве пълния размер на лошите заеми. Първоначално банките се разгневиха на Такенака. „Правителството не може да нарежда на банковия мениджмънт да прави това или онова просто така“, оплака се президентът на Sumitomo Mitsui Financial Group Йошифуми Нишикава през октомври 2002 г. „Това е пълен абсурд.“ Такенака не се огъна. В интервю в сряда той сподели, че бойният му вик е бил: „Не се покривайте. Не изопачавайте принципите. Следвайте правилата. Заявих на банките много ясно: Имам правомощията да ви надзиравам, казва Такенака. – Казах им, че не желая да преговарям.“ На кабинета му трябваха 3 години, за да изчисти докрай по-голямата част от лошите заеми в счетоводните книги на банките. Resona Bank, която се оказа недостатъчно капитализирана, бе национализирана. Между 1992 и 2005 г. японските банки отписаха около 96 трлн. йени или около 19% от годишния БВП на страната. Решителността на Такенака обаче възвърна доверието в тях. „Това беше повратната точка в банковата криза“, казва Гоми от Агенцията за финансови услуги, който работеше с Такенака по одитите. До онзи момент обаче останалите фактори вече бяха по местата си, за да могат да подкрепят процеса на възстановяване на икономиката. А и бумът на износа към САЩ и Китай беше започнал.