The Wall Street Journal Акциите на банките по целия свят паднаха до нови рекордно ниски стойности и май навлизаме в нова фаза на финансовата криза – най-вероятно последната част от ужаса. Финалните надписи вероятно ще обявят национализация на основните финансови институции в САЩ, Великобритания и много други страни. Как се стигна дотук? Глобалната кредитна криза и последвалият икономически спад, в който вече навлязохме, си имат фундаментална и непосредствена причина. Фундаменталната е социалното поведение на американската, британската и много други икономики, превърнало се в сляп инстинкт в последните две десетилетия. Тези социални норми награждаваха консумацията, а не заплащането за онова, което е било консумирано. Пестеливостта отстъпи място на кредитите и безмерното харчене. Те пък на свой ред генерираха гигантски световни дисбаланси и деформации. Непосредствената причина за кризата пък е начинът, по който тези разхищения бяха финансирани посредством създаване на ликвидност по най-разнообразни и иновативни начини, при това в огромен мащаб. Тези обстоятелства може да ни обяснят защо е толкова трудно да се разреши настоящата криза. Политиците се мъчат да запазят стойността на активите, раздута от огромния ликвиден балон, и затова се стараят да избегнат болезнените решения. Инжекциите ликвидност, спасителните програми и пакетите с фискални стимули са инструменти за запазване на цените на активите. А всъщност те трябва да бъдат оставени да се смъкнат до пазарната им стойност, за да могат да бъдат изчистени. Политиците и финансовите стратези само удължават агонията. Ето ясните заключения от подробния анализ на Световната банка в доклад от 2002 г., озаглавен „Управление на реалните и фискалните разходи на банковите кризи“, който проучваше банковите кризи от последните 50 години. Текстът гласи: „Прилагането на мерки, като например неограничена подкрепа на ликвидността, гарантиране на банковите депозити, регулаторно отпускане, серия от повтарящи се рекапитализации и спасявания на длъжници, изглежда увеличават значително цената на банковите кризи. Дали обаче водят до по-бързо икономическо възстановяване? Засега не сме намерили доказателства за това. Всъщност изглежда по-скоро удължават кризите, защото оздравителният период е по-дълъг“. Както научихме от кризата в Япония през 90-те, ако не позволим на пазара да се прочисти, финансовата криза е по-продължителна. Дефлацията на дълга може да бъде избегната, но икономическата рецесия ще е по-продължителна, а възстановяването – по-слабо. Няма нищо чак толкова мистериозно в стратегическите мерки, които трябва да предприемем, за да излезем от кашата, колкото е възможно по-скоро. Не е чак такава философия. Всъщност през 1991 г. скандинавските правителства се справиха доста успешно. Банките трябва да бъдат принудени да разкрият своите „токсични“ активи (германските имат около 300 млрд. евро, британските - вероятно 200 млрд. паунда, а американските – около 800 млрд. щатски долара). Те трябва да бъдат отписани по пазарна стойност, а бремето да бъде поето от акционерите и собствениците на облигации, а не от вложителите. Ако това значи повечето от тези банки да изпаднат в несъстоятелност, така да бъде. В действителност тази задача може да бъде изпълнена и от т.нар. лоша банка, каквато беше и политиката на шведското правителство в началото на 90-те. Лошата банка чисти токсичните активи от отчетите на банковата система, като ги изкупува на пазарни цени и предизвиква прочистване от страна на банките. „Добрата“ лоша банка принуждава банките да отписват лошите си активи и да прочистват балансите си. Онези, които банкрутират, може да бъдат рекапитализирани, национализирани или ликвидирани от държавата. Напълно възможно е лошата банка да закупува токсичния боклук на банките на цени, съобразени с инфлацията, така че банката да може отново да отпуска кредити. Така функционираща обаче тя е „лоша“ лоша банка. За нещастие, досега всички стратези в САЩ, Великобритания и континентална Европа отхвърлят модела на „добрата“ лоша банка. Миналия октомври Великобритания предложи един по-добър вариант за справяне с кредитната криза чрез рекапитализация. Последният план на британските власти обаче, появил се, след като октомврийската офанзива не проработи, също пропуска модела на „добрата“ лоша банка, а вместо него залага на схема със застрахователни гаранции. Този нов спасителен пакет предлага да се застраховат банките срещу загубите по оставащите им токсични активи. Банките ще плащат застрахователна такса от 10% под формата на кеш или в акции. Данъкоплатците поемат риска от загубите по 90% от застрахованите токсични активи. Те остават в балансите на банките, но банките вече не рискуват с излагането си към тях. Правителството се въздържа от модела на „добрата“ лоша банка - ако токсичните активи бъдат отписани, по-голямата част от британската банкова система ще банкрутира и ще трябва да бъде национализирана. В САЩ администрацията на Обама очевидно е обмисляла както плана за „лоша банка“, така и застрахователната схема. Не е толкова просто Естествено е политиците да казват: „Знаем къде е точно проблемът - в липсата на кредити. Затова и трябва да отпушим кредитния поток“. Де да беше толкова просто. Онова, което искат политиците и от двете страни на Атлантика, е на всяка цена да запазят ливъриджа на домакинствата и потреблението. А единственият изход от кредитната криза е онези, които са натрупали прекалено много задължения, да върнат спестеното. Този процес обаче няма да мине безболезнено. Задълженията на домакинствата в САЩ и по-голямата част на Европа са стигнали такива висоти, че в момента именно липсата на търсене (а не толкова дефектиралите кредитни потоци) е факторът, който задържа процеса на деливъридж и задълбочава икономическата рецесия. И е много малко вероятно дори политически узаконената кредитна експанзия да преобърне хода на икономиката в положителна посока.