В. "Интернешънъл хералд трибюн" Докато новата американска администрация се готви да встъпи в длъжност във време на сериозни финансови и международни кризи, може би изглежда парадоксално да се твърди, че самите неуредици в същността на международната система предоставят уникална възможност за съзидателна дипломация. Тази възможност съдържа едно привидно противоречие. На определено ниво финансовият срив представлява сериозен удар по репутацията на Съединените щати. Въпреки че американските политически преценки често са се оказвали противоречиви, американската рецепта за световен финансов ред като цяло не е била оспорвана. Сега сред ръководните фигури в САЩ се шири разочарование от нея. В същото време мащабът на бедствието прави невъзможно вече останалият свят да се спотайва зад американското надмощие или зад американските провали. Всяка страна ще трябва да направи преоценка на своя принос за бушуващата криза. Всяка ще се стреми, доколкото е възможно, да се разграничи от условията, породили срива. Същевременно всяка ще бъде длъжна да се изправи пред факта, че дилемите й могат да бъдат разрешени единствено чрез общо действие. Дори най-богатите страни са застрашени от намаляващите ресурси. Всяка ще трябва да преформулира националните си приоритети. Ако възникне система от съвместими приоритети, ще се появи нов международен ред. Той обаче ще се фрагментира катастрофално, ако различните приоритети не могат да се съгласуват. Съществуващата международна финансова система достигна най-ниската си точка точно когато по света се развиват паралелни политически кризи. Никога не е имало толкова много трансформации по едно и също време в толкова много различни части на света, като при това те стават глобално достъпни чрез мигновената комуникация. Алтернативата на новия международен ред е хаосът. Всъщност финансовите и политическите кризи са тясно свързани отчасти защото през периода на икономическо изобилие се отвори празнина между икономическото и политическото устройство на света. Неизбежно, когато засегнатите общества се обърнаха към своите национални политически институции, те се ръководеха главно от съображенията на вътрешната политика, а не на световния ред. Трябват общи правила Всяка голяма страна се опита най-вече сама да разреши непосредствените си проблеми и да отложи общото действие за по-късен етап, когато влиянието на кризата намалее. Появиха се т.нар. спасителни пакети, приемани на парче от всяка държава - главно чрез заместване на вътрешния заем, който беше основната причина за бедствието, с привидно неограничения правителствен заем. Засега това допринесе единствено за спиране на първоначалната паника. Нов международен ред няма да има нито в политическата, нито в икономическата област, докато не се появят общи правила, които да служат като ориентир за страните. Накрая, съгласуваност между политическата и икономическата система може да се постигне само по два начина: като се създаде международна политическа регулаторна система, която да има същия обхват като тази на икономическия свят; или като бъдат смалени икономическите единици до размер, с който политическите структури могат да се справят - това вероятно ще доведе до нов меркантилизъм, може би на регионално равнище. Безспорно предпочитаният изход е ново глобално споразумение от типа на това от Бретън Уудс. Ролята на Америка в това начинание ще бъде решаваща. Парадоксално е, че американското влияние ще бъде толкова по-голямо, колкото по-умерено е поведението ни; ние трябва да смекчим нравоучителния тон, който характеризираше твърде много американските позиции, особено след разпадането на Съветския съюз. Това ключово събитие и последвалият период на почти необезпокояван глобален растеж допринесоха твърде много за това световният ред да се отъждествява с приемането на американските идеи, включително вътрешнополитическите ни предпочитания. Резултатът беше някаква присъща склонност към едностранни действия, от което обикновено се оплакваха европейските критици, или пък някаква настойчивост за обсъждания, чрез която държавите биваха поканени да докажат, че са годни да влязат в международната система, като се подчинят на американските правила. Всъщност бремето на американската склонност към едностранни действия има известни основания. Освен това то се превърна в оправдание за съществено различие между Европа и САЩ: САЩ все още се държат като национална държава, способна да поиска от своите граждани жертви в името на бъдещето, докато за Европа, която е на пътя между изоставянето на националните рамки и непостигнатата политическа замяна, е много по-трудно да загърби настоящите ползи. Атлантическото партньорство ще зависи много повече от общите политики, отколкото от съгласуваните процедури. Стълб на международната система Ролята на Китай в един нов световен ред е също толкова решаваща. Отношенията, които двете страни установиха главно като стратегически замисъл за сдържането на общ противник, се превърнаха през десетилетията в стълб на международната система. Китай направи възможно разюзданото американско потребление, като купи американския дълг; Америка помогна за модернизацията и реформирането на китайската икономика, като отвори пазарите си за китайските стоки. И двете страни надцениха трайността на това споразумение. Но докато действаше, то поддържаше невиждан глобален растеж. Освен това то намали безпокойството от ролята на Китай, след като той се изяви в пълна степен като приятелска свръхсила. Стигна се до единодушното мнение, че ако тези стълбове на международната система са във враждебни отношения, това би сринало голяма част от постигнатото и не би било от полза за никого. Това убеждение трябва да се запази и укрепи. Необходимо е транстихоокеанско сътрудничество за справяне с последиците от финансовата криза. Сега, когато световният финансов срив опустоши китайските износни пазари, Китай набляга на развитието на инфраструктурата и на вътрешното потребление. Бързото превключване на скоростите няма да е лесно и китайският растеж може да падне временно под 7,5-те процента, определяни от китайските експерти като линия, под която има риск за политическата стабилност. Америка се нуждае от сътрудничеството на Китай, за да се справи със сегашния си счетоводен дисбаланс и да направи така, че разрастващият се дефицит да не разпали опустошителна инфлация. Въпросът за вида на глобалния икономически ред, който ще възникне, зависи до голяма степен от това какви ще бъдат отношенията между Китай и Америка през следващите няколко години. В същото време, ако протекционизмът в Америка се засили или ако Китай започне да бъде разглеждан като противник в дългосрочен план, може да се сбъдне едно самоизпълняващо се пророчество, което да осуети изгледите за глобален ред. Подобно връщане към меркантилизма и дипломацията от XIX век би разделило света на съперничещи си регионални сили, което би имало опасни последици в дългосрочен план. Китайско-американските отношения трябва да бъдат издигнати на ново равнище. Сегашната криза може да бъде преодоляна единствено чрез изграждането на чувство за обща цел. Сложността на зараждащия се свят изисква Америка да възприеме по-исторически подход, а не да се ръководи от настояването, че окончателното решение на всеки проблем се изразява в програми с конкретни времеви рамки, което доста често е съобразено с нашия политически процес. Трябва да се научим да действаме според това, което е постижимо, и да сме готови да преследваме крайните цели стъпка по стъпка. Един международен ред може да бъде дълготраен единствено ако участниците в него споделят не само грижата за изграждането му, а и за неговата сигурност. По този начин Америка и потенциалните й партньори имат уникалната възможност да превърнат време на криза във визия за надежда.