Валентин Георгиев Газът тръгва! В 10 часа московско време. В 9 часа българско. В 7 часа по Гринуич... У нас ще е в петък. А може би още в четвъртък вечерта. Не знам защо, но тези „брейкинг“ новини отпреди ден-два много ми напомнят за онова въодушевление, с което Алековият герой празнува ходенето си на баня. Нещо като превърналата се във виц луда радост на мнозина софиянци, чакащи пускането на топлата вода след двуседмична лятна профилактика. И се питам в каква държава живеем. В съвременна, европейска, от две години член на ЕС или в някоя средновековна провинция. Шегата настрана, но последната седмица на живо ни показа колко беззащитна, зависима и уязвима страна сме. Как само заради геополитическото боричкане на Големите индустрията ни навъртя над 100 млн. лв. загуби При това става дума за официални изчисления на Министерството на икономиката, не за някакви си „завишени“ фирмени калкулации с пропуснати ползи и изгубени пазари. Трябваше обаче наистина да се случи, за да разберем, че „евтиният“ руски газ ни излиза златен. Че е крайно време политиците да влязат в час и да задействат, но не само с приказки и голи обещания, процедури за свързването на газопреносната ни мрежа с останалата част от Европа. За прословутата диверсификация на източниците впрочем се говори не от вчера. Какво обаче реално бе свършено в тази посока през последните 10-15 години? Видно от резултата – едно голямо нищо. Защото усилията на едни бяха насочени изключително в убеждаване на електората с войнствена антируска риторика колко лошо е да сме вързани за „кранчето“ на Москва. Други пък пасивно подминаваха проблема, може би с тайната надежда, че „и този път“ ще ни се размине. Сега се оказва, че България е единствената държава в ЕС, която е напълно зависима от доставките на руския газ, без каквато и да е изградена алтернатива и с нищожни запаси. И големият въпрос след ударилата ни криза е доколко реалистично е да лансираме собствени варианти, с които най-бързо можем да си помогнем. Такива определено има. Друг е въпросът защо не сме го сторили досега? Защо пак вървим „по течението“ и отново изчакахме „подходящия“ момент, за да ги сервираме на Брюксел? Толкова ли сме безпомощни в лобирането за изграждане на регионални газови връзки с Гърция и Румъния например? Според направените от държавата сметки тези инвестиции са по-малки в сравнение с разширяване на хранилището в Чирен и извършването на нови проучвания край Галата. За липсващите участъци ще са необходими общо 155 млн. евро. Далеч по-крупно ще е друго капиталовложение, за което също настояваме пред Еврокомисията – построяването на терминал за втечнен газ, с какъвто разполага и Гърция. Той обаче би ни струвал 500 млн. евро. И друга газова договорка излезе на светло тия дни. Оказа се, че още миналата година мастодонтът „Газ дьо Франс“ е изразил готовност да ни захранва със синьо гориво от Гърция, дори е подписал с „Булгаргаз“ споразумение за сътрудничество. Всичко обаче си е останало на хартия заради липсващото отклонение на тръба към нас от южната ни съседка. Колкото до „Набуко“, вижда се, че е тежък мегапроект, чиято реализация ще отнеме поне десетина години. Макар и радикална, тази алтернатива едва ли ни устройва за близките години, още повече че и тук е намесена политиката и конкуренцията на големите държави. От всичко излиза, че има какво да се направи, стига да е налице политическа воля. Не знам защо обаче имам усещането, че и най-добрите намерения могат да бъдат осуетени или отложени. С топлото време и изборите, когато родните ни политици ще са във вихъра си. Положителен знак е, че в кризата демонстрират някакво единство независимо от традиционните парламентарни тиради и взаимни обвинения. Лошото е, че малцина у нас мислят държавнически, пренебрегвайки собствената си партийна камбанария. И ако догодина всичко пак се повтори, трябва да се сърдим само на себе си.