Петър Вълков, Политикъл Кепитъл България „Партито почти свърши”, гласеше заглавието на едно от най-авторитетните икономически издания за източноевропейските икономики в края на 2008 г. Като хора, които живеем всеки ден в една такава страна, знаем, че парти изобщо не е имало. Единственото парти в пълния смисъл на думата през последните години като че ли беше за българските политици, които дълго време се опираха на бавно прохождащия български бизнес. От своя страна той осигури няколко години на добър икономически растеж, растящи доходи и заетост. За съжаление обаче българският бизнес се оказа много по-зависим от световния. Продължаващата световна финансова криза ще означава също така намаляващ поток от чуждестранни инвестиции и по-труден достъп до външно финансиране. През 2009 г. имаме всички основания да прогнозираме много по-слаб растеж на икономиката, нисък реален ръст на доходите и дори леко повишение на безработицата след почти 7 години устойчив спад. Забавянето на ръста на кредитирането, очакваното стагниране или дори лек спад на цените на жилищата и малките надежди за възстановяване на борсата ще намалят допълнително усещането за повишаващо се богатство сред българските домакинства. Това ще изправи българските управляващи пред коренно различна ситуация. До миналата година правителствата вземаха лесни решения за намаление на данъци и осигуровки, които в крайна сметка винаги носеха повече приходи в бюджета и огромни излишъци които се харчеха в края на годината с подчертано самодоволство от добре свършената работа от страна на държавата. Намираха се пари дори за „малки” луксове, като огромната амбиция да се превърнем в енергиен център на Балканите с нова атомна централа. Лесните решения обаче свършиха и българските партии вече виждат това. Забавянето на икономиката след позитивната инерция от последните години вероятно ще „върне” в политиката много хора, които дълго време страняха от нея с убеждението, че бизнесът ще върви и въпреки държавата. И това няма да са традиционните недоволни от прехода, а активни хора, които ще очакват адекватни мерки от държавата. Става дума за малките местни и често заклеймявани като „бизнес” партии, като „Нашият град”, ЛИДЕР, СЕК, „Дела”, които започнаха да играят роля на българската политическа сцена през 2007 г. след местните избори. Сега, през 2009 г., можем да очакваме още по-активно участие в местната, а както виждаме напоследък и в националната политика. За появата им можем да „благодарим” на БСП – за липсата на реформи в определени сектори на обществения живот, най-вече в местната власт. Също толкова отговорни са и опозиционните партии, които, улисани във вътрешни борби и антикомунистическа рeторика, не можаха да запълнят вакуума, създаден от отдръпването на избирателите от партиите в тройната коалиция. Сега в предизборния период тази тенденция ще се усети още по-силно, защото мнозинството не смее да реформира и цветна леха преди вотовете въпреки че именно заради липсата на реформи в образованието, здравеопазването, сигурността и съдебната система, рейтингите на трите управляващи партии са в системен спад от идването им на власт. За БСП от 23% през 2005 г. на 15,5% през декември 2008 г.; за НДСВ от 12,2% до 2% за същия период. Дори ДПС бележи осезаем спад от 10% на 7%. Няма съмнение, че някои от тези „местни проекти” бяха създадени по поръчка на националните партии и ще работят с тях на предстоящите избори, но все пак са реална крачка към демонополизация на партийната сцена в България. До изборите остават по-малко от 6 месеца. Това ще принуди враждуващите страни в БСП да се консолидират около новите кандидати за български и европейски депутати, както и да протегне ръка за партньорство преди вота с някои от местните играчи. Столетницата едва ли ще прави сериозни маневри, преди да отидем пред урните. Всички действия са ориентирани към съхраняване на баланса на сегашната коалиция без значение, че някои от играчите в нея са под санитарния минимум на електорална подкрепа. БСП отново ще разчита на традиционните си привърженици на предстоящите избори, без дори да опита да излезе извън познатите таргет групи. Това пролича още при разпределението на бюджетния излишък. От тази гледна точка за червените оптималният вариант е провеждане на националните и европейските избори в един и същи месец в различни дни, като първи са евроизборите. Така негативният вот ще се освободи на едни избори, които нямат такова значение за БСП – поне политическото им поведение спрямо Брюксел показва това А парламентарните избори, които имат по-голяма стойност за социалистите, ще се решат от твърдите ядра. При такова решение е възможно дори възпроизводство на сегашната тройна коалиция в следващия парламент, но НДСВ ще бъде заместено с нов играч от „дясноцентристкото” пространство. При ДПС няма динамика. Ахмед Доган показа, че може да излиза гъвкаво от повече от трудни ситуации и няма намерение да промени политическото си поведение. За ДПС промяна на изборното законодателство не е фактор, от който зависи политическото бъдеще на партията. Тя може да бъде основен донор на мандати и за следващото правителство, ако повтори успеха си от европейските избори, което към днешна дата изглежда много вероятно. Още повече че към момента нямаме достатъчно силен играч, който да си подсигури абсолютно мнозинство сам или дори в комбинация със само още една формация. Единственото изключение е комбинацията БСП–ГЕРБ. Това ще е една доста устойчива коалиция, която ще се хареса на международните фактори. Въпреки това е идеологически неприемлива за ГЕРБ и ще доведе до стопяването им по модела на НДСВ. Това от своя страна ще отложи консолидирането на дясното политическо пространство и ще затвърди ръководната роля на БСП в държавното управление с години напред. Третият вариант за коалиционно обединение след изборите е дясноцентристка коалиция около ГЕРБ. Този проект е доста нестабилен и неясен, въпреки че с избирането на Мартин Димитров за лидер на СДС се поема конкретна посока на ясно консолидиране на светло – и с тъмносините, може би и с участието на БНД и някои от земеделските формации. Проблемът при тази коалиция е броят на участниците Ако в тройната коалиция решенията се вземат със скърцане на зъби и ритане по кокалчетата, всички можем да си представим колко сложен ще е механизмът за вземане на решения в дясна коалиция от 4-5 и повече субекта. Но това е цената на дясното правителство – много компромиси. Всичко това, разбира се, зависи от успешно провеждане на коалиционния процес до два-три месеца и излизане на ринга на малките десни в италиански тип обединение с ново лице и може би ново име. Без претенции от типа кой е по-пръв сред равни. Допълнителен проблем за тези процеси в дясно могат да се окажат нови десни формации, които допълнително да фрагментират синия сектор в решаващата фаза на електоралната кампания. Такива проекти са несъмнено в полза на БСП, която все още удържа монополно левия сектор. Друг фактор си остава „Атака”, която значително промени риториката и се стреми да влезе в образа на „първа резерва” за тези три основни схеми. Колкото и неприятно да е за антисистемните избиратели в страната, „Атака” се нормализира и това личи както от придобитата традиционна партийна структура и риторика, така и от механизмите за вътрешно взаимодействие и симулиране на вътрешна опозиция. Следващите избори няма да са стихийни и хаотични за „Атака” и в листите далеч няма да присъстват случайни лица, каквито попаднаха в парламента при предходния вот. Наличието на множество нови проекти и негативната икономическа ситуация по принцип биха увеличили избирателната активност, но разположението на изборните дати във времето ще има сериозна тежест и върху броя подадени бюлетини, и върху класирането по партии. Въпрос на мъжество е да се организират качествено изборите в една дата, въпреки че от това ще последват множество спекулации за резултата и може би по-лош резултат за управляващите партии. От ключово значение е да се премахне броенето в секциите и това да става чак в ОИК, която да заседава публично пред камери. Това ще намали манипулациите на вота поне наполовина. Въпреки тежките прогнози кризата в България все още не е толкова осезаема. Няма индикации за предстояща политическа промяна вследствие на икономическия спад от величината на тази, която се случи в САЩ на президентските избори.