Pan Am умря, Америка е жива
Едно време живеех в Маями и летях с Pan Am до Южна Америка, за да отразявам разни неща: падането на Пиночет, бунтовете в Аржентина, огромната инфлация в Бразилия. Да не забравяме – положението в двете Америки наистина е по-добро.
Роджър Коен
New York Times
Едно време живеех в Маями и летях с Pan Am до Южна Америка, за да отразявам разни неща: падането на Пиночет, бунтовете в Аржентина, огромната инфлация в Бразилия. Да не забравяме – положението в двете Америки наистина е по-добро.
Първа класа за „Уолстрийт джърнъл“
Но не Западното полукълбо, а Pan Am е това, за което си мисля. Първия път, в който летях до Рио през 1986 г., пътувах в бизнес класа. Работех за „Уолстрийт джърнъл“. Когато се върнах, връчих разходните си документи на Ерик Моргентален, тогава шеф на бюрото в Маями.
Наблюдавах го в остъкления му офис, преди да ме повика и да ме попита защо съм пътувал в бизнес класа. Нощен полет, отговорих, имах интервю с министър на сутринта. И прочие и прочие.
„Уолстрийт джърнъл“ лети само в първа класа“, отговори Моргенталер, с класа и известна тежест.
Това очевидно беше туризъм, също като „За омлет ми трябват яйца“ или „Никой не обича мокри чорапи“.
И така започна приятната интерлюдия на едно пътуване, съпътствано от буци черен хайвер и литри водка с лед на борда на Pan Am, на миля над река Амазонка. В онези дни никой не се стискаше. Никой, вслушвайки се в Пруфрок, не измерваше живота си – или яйцата на есетрата – с кафени лъжички.
Редица груби грешки
Вестникарският бизнес обаче се промени.
Pan Am имаше добри времена – не съм обективен за самолетната компания и нейната съдба. Харесвах да летя с тях. Допадаше ми големият знак на Pan Am над „Парк Авеню“ – така и не свикнах с узурпатора Met Life.
Но фактите са си факти. Pan Am беше една от най-големите американски международни авиокомпании след 30-те. Тя обаче фалира през 1991 г. Подобно на други велики американски компании тя загина на пазара, защото направи редица груби грешки. Оборотността – на хората и на бизнеса – е запазен знак на Америка. Никой не отпусна субсидии на U.S. Steel или Packard, защото никой не мислеше, че светът без тях е немислим.
Когато се върнах от Европа в Щатите, се радвах на свежестта на постоянното обновяване. Само вижте първите 40 компании по пазарна капитализация в Европа – повечето си стоят там с десетилетия. Не и в САЩ, родината на Google и eBay. Обновлението предполага раждане и смърт. Изкуственото поддържане на инерцията задушава новите кълнове.
Америка позволи на Pan Am да умре. Италия поддържаше живота на Alitalia, която беше жив мъртвец от години. Това сме ние: два континента, две бизнес култури. Поне допреди ударната вълна от колапса на американската финансова индустрия да накара финансовото министерство да изобрети нова животоподдържаща система. Такава, която отказва да произнесе мръсната думичка „социализъм“, но той и без това се вижда.
Великите автокрадци
Нека сме откровени, AIG нямаше никакво право да е все още жива, ако рисковете, пазарите, прозрачността, отчетността и другите фундаменти на американския капитализъм значеха нещо.
И така, стигаме до темата за Великите автокрадци – не видеоиграта, а серийната драма с участието на General Motors и Chrysler, които отчаяно преследват милиарди долари от парите на данъкоплатците. С викове, че били жизненоважни за оцеляването им (Ford обяви, че вече не се нуждае от държавни пари, за да оцелее; май е в малко по-добра форма).
Знам, че стотици хиляди работни места са заложени на карта, както и още стотици хиляди извън индустрията. Но тази икономика няма да създаде нови работни места на мястото на умиращите. Защо работниците в автомобилните компании да получават по-лошо отношение от банкерите?
Това са въпроси в агония. Също толкова мъчително е осъзнаването, че САЩ се превръщат в страната, която предлага помощ по италиански, а бяга от обновяване в панамерикански стил. Ако тримата детройтски гиганта, заровили глави в пясъка, години наред произвеждаха лоши коли с лоши технологии, докато конкурентите им се променяха със света около тях, поне един трябва да плати цената.
Банкрутът не е ликвидация
Барак Обама е фен на спасението с условия: „Не бихме искали правителството да ръководи компании. От историята знаем, че правителствата не се справят особено добре с тази задача.“
Точно така. Банкрутът не е равен на ликвидация. През 2002 г. United Airlines подаде молба за протекция при банкрут по глава 11 и се появи отново на пазара през 2006 г. След процедурите по банкрут САЩ ще оживеят и с две автомобилни компании вместо с три.
Сегашната финансова криза е резултат от смъртта на отговорността: лесно спечелените пари не се спряха на едно място. Всички печелеха от токсичните книжа. Бърнард Мадоф, онзи от мултимилиардната схема „Понци“, е най-новото име.
Безотговорността се ширеше и в Детройт. Не виждам как ще върнеш чувството за отговорност, като внимателно извадиш някого от калта. Обама има по-важна задача от промяната на икономиката. Той ще трябва да променя културата.
Вместо да копира европейските схеми за субсидии, новото правителство може да насочи милиардите към по-вдъхновяващи европейски примери: високоскоростна жп мрежа или универсално здравеопазване.
Американците винаги са живеели в Новия свят, поне във въображението си. И трябваше да преживеят смъртта на прекрасни компании, като Pan Am, за да продължат да гледат с надежда към хоризонта, а не в пъпа си. Рискът от спасението на умиращия орган е смъртта на живото тяло. А то е безценно.