Пол Кругман, носител на Нобелова награда за икономика за 2008 г. В. „Ню Йорк таймс“ И така, ситуацията е следната: икономиката е изправена пред най-големия срив от десетилетия насам. Обичайният отговор на икономическия спад – намаляването на лихвените проценти, не работи. Правителствената помощ в огромни размери като че ли е единственият начин да се противодейства на икономическото пикиране. Но има проблем: консервативните политици, робуващи на остаряла идеология и които вероятно смятат (погрешно), че избирателите им са относително добре позиционирани, за да устоят на бурята, пречат необходимите действия да бъдат предприети. Ангела Меркел – най-голямата пречка за Европа Не, не говоря за Боб Крокър, сенатора от Nissan, т.е. Тенеси, и другарчетата му републиканци, които унищожиха опитите от миналата седмица да се спечели още малко време за американската автомобилна индустрия. (Защо беше блокиран планът? Един имейл циркулираше до всички републиканци от Сената, в който се твърдеше, че отказът на заем за автомобилната индустрия е възможност за републиканците да „отправят първия си изстрел срещу организирания труд“.) Не, говоря за германския канцлер Ангела Меркел и обкръжаващите я икономисти, които се превърнаха в най-голямата пречка за така необходимия за Европа спасителен план. Европейската икономическа бъркотия не получава особено голямо внимание тук, тъй като по разбираеми причини ние сме се съсредоточили върху нашите собствени проблеми. Но другата световна суперсила (Америка и Европейският съюз имат приблизително еднакъв БВП) e в също толкова тежко положение, в каквото сме самите ние. Латвия е новата Аржентина Най-сериозните проблеми са в периферията на Европа, където много по-малки икономики претърпяват кризи, силно напомнящи отминали такива в Латинска Америка и Азия – Латвия е новата Аржентина; Украйна е новата Индонезия. Но трудностите са достигнали също така и големите икономики на Западна Европа: Англия, Франция, Италия и най-голямата от всички – Германия. Както и в Съединените щати, валутната политика на намаляване на лихвения процент с цел подкрепа на икономиката бързо достигна лимита си. Това прави агресивната фискална политика единствен начин за справяне с най-тежкия спад от Голямата депресия насам, а именно увеличаване на разходите или намаляване на данъците, за да се стимулира търсенето. В момента всички усещат нуждата от огромен паневропейски фискален стимул. Всички, освен германците. Госпожа Меркел се е превърнала във „Фрау Найн“ – ако ще се спасява европейската икономика, тя не желае да вземе участие. По време на партийна среща тя заяви: „Ние няма да участваме в тази безсмислена надпревара за милиарди.“ „Глупаво кейнсианство“ Миналата седмица германският финансов министър от управляващата коалиция на Меркел Пеер Щайнбрюк, стигна още по-далеч. Като че ли не му беше достатъчно само да откаже предложения сериозен стимулиращ план за собствената си страна, но трябваше и да разкритикува намеренията на останалите европейски държави. Той обвини най-вече Англия в “глупаво кейнсианство”. Германските лидери като че ли вярват, че собствената им икономика е в добро състояние и няма нужда от голяма помощ. Те почти със сигурност грешат. Но онова, което е наистина лошо, не е неправилната им преценка за собственото им положение, а това, че Германия спъва създаването на общ за Европа план за справяне с икономическата криза. За да разберете проблема, помислете си какво би се случило, ако да речем, Ню Джърси опита да засили икономиката си посредством данъчни намаления или по-малко обществени сгради, без този стимул на щатско ниво да е част от общонационална програма. Ясно е, че по-голямата част от финансите ще „изтекат“ в съседните щати, като в крайна сметка целият дълг ще остане за Ню Джърси, а останалите щати ще се радват на много, ако не и на повечето работни места. Аналогичен случай Отделните европейски държави са почти в същата ситуация. Всяко правителство, което действа едностранно, е много вероятно да затъне в дългове, без да успее да осигури много работни места на местно равнище. За европейската икономика като цяло обаче това „изтичане“ е много по-малък проблем – две трети от вноса на държавите – членки на Европейския съюз, идва от други европейски нации, така че континентът като цяло не е повече зависим от внос в сравнение със Съединените щати. Това означава, че един съгласуван план, в който всяка страна разчита съседите й да предприемат подобни на нейните мерки, би осигурил много по-голям стимул за еврото, отколкото несъгласуваните усилия на всеки поотделно. Но няма как да се сдобием с координиран европейски план, когато най-голямата икономика в Европа не само отказва да съдейства, ами и презира опитите на съседите си да се борят с кризата. Голямото „не“ на Германия няма да трае вечно. Миналата седмица многоуважаваният институт за проучвания Ifo предупреди, че Германия скоро ще се сблъска с най-тежката икономическа криза от 40-те години на миналия век насам. Ако и когато това се случи, Меркел и министрите й със сигурност ще преразгледат позицията си. Но в Европа, както и в САЩ, това е само въпрос на време. По целия свят икономиките бързо се свиват, докато ние чакаме някой, който и да е, да предложи ефективен политически отговор. Но колко и какви щети ще бъдат нанесени, докато този отговор най-сетне дойде?