Томас Л. Фридман, „Ню Йорк таймс“ Многобройни бяха поводите в последните месеци да се върна към класическата книга на Том Брокау „Най-великото поколение“. И да прочета историята за нашите родители и техните смели жертви по време на Втората световна война. Всъщност ме мъчеше въпросът: „А какво ще е заглавието на книгата, в която нашите деца ще разказват за нас? „Най-алчното поколение?“, „Самодоволното поколение?“ „Събпрайм поколението: или как родителите ми платиха безумните си разходи с кредитната ми карта.“ Нали знаете, че децата ни би трябвало да са много по-радикални, по-смели и по-големи мечтатели от нас. Но те не са. И аз знам защо. Тревожат се дали ще си намерят работа и как ще платят следващата семестриална такса. Но мълчанието им не ни дава картбланш да правим каквото си искаме със „спасителните пари“. Защото децата ни ще трябва да ги връщат. И отговорностите ни са големи – трябва не само да харчим всеки долар разумно, но и с мисъл за тяхното бъдеще. Не трябва само да крепим старите индустрии, но и да градим онези на бъдещето. Да имаме силата и смелостта да превърнем трудностите в двигател за поемане по пътя на промяната. Това е, което прави „най-великото поколение“ велико. „Помнете, тези пари не трябва да отиват на вятъра“, казва Анди Карснер, бивш зам.-министър на енергетиката. „Стимулите ще са или бели кръвни телца, които да ни вдигнат на крака, или ракови клетки, които пият жизнените ни сили.“ За Детройт съм категоричен – трябва да говорим не за „спасение“, а за „поръчителство“. И да не се съобразяваме с шефовете им или със законодателите, които безотговорно ги криха толкова дълго. Не искам и работниците да останат на улицата. Искате моите данъци? А аз искам детайлни производствени планове и крайни срокове за хибридизацията на всичките ви коли и камиони в рамките на 36 месеца. Искам всяка „спасена“ компания да премине на електрически мощности. Така ще създадем и цяла една индустрия, в която децата ни да работят – производството на батерии. Европа, Япония и Китай вече доминират в индустрията. Тя е ключова за чистотата и конкурентоспособността на икономиката ни. Не можем да си позволим да внасяме батерии през XXI век, както внасяхме петрол през XX. Не звучи логично да харчим пари за зелена инфраструктура и коли, ако няма данъци за въглеродните емисии. Сменяме играта. Къде ни отведоха отлагането и страхът? В Детройт. Без по-високи данъци за бензина всеки път, когато цената се смъкне с $1-2, потребителите ще купуват старите коли. Детройт храни зависимостите им и няма да предприеме реална промяна. Да почива в мир! Трябват ни и стимули за реформа на строителството и за енергийно ефективни заводи, бизнес сгради и жилища. Ето ги и другите нови индустрии, които ще отворят нови работни места. Успехът на следващата млада администрация ще зависи от начина, по който харчи тези пари. Ако действията й са толкова смели, колкото целите, децата ни ще мислят за изхарчените пари като за инвестиция, която им помага да дишат свободно. В противен случай бремето ще тегне над тях през целия им живот. Да се надяваме, че заглавието на книгата, която ще напишат за нас, ще ни хареса.