Анатол Калецкий, „Таймс“ Bank of England намали основния си лихвен процент до 2%, най-ниския от 1964 г., когато се ражда Възрастната дама от „Треднийдъл Стрийт“, както е известна банката. В идните месеци лихвата почти сигурно ще бъде намалена още – вероятно до 0, както намекна миналия месец председателят Мервин Кинг. И така, икономическата история се пише пред очите ни. Но дали най-ниската лихва в британската история ще успее да укроти „най-голямата финансова криза в световната история“, която последва от решението на американското финансово министерство да остави Lehman Brothers да фалира и да заличи акционерите на Fannie Mae и AIG. Честно? Никой не знае. За малко по-информативен отговор, задайте въпроса, така любим на любопитните деца: „Какво ще се случи, ако непреодолима сила удари неподвижен обект?“ Отговорът е, че няма отговор. Резултатът зависи от това дали силата е по-мощна от обекта. Или обратното. При сегашната ситуация в световната икономика неподвижният обект е парализираната финансова система, която разгроми потреблението, инвестициите, недвижимите имоти и борсовите индекси по целия свят. Но ако изчислим ефектите от безпрецедентното свиване на кредита, не трябва да забравяме, че равновесните сили натискат в другата посока. Свидетели сме на безпрецедентни монетарни стимули по целия свят – централните банки в Япония, САЩ, Швейцария, Великобритания орязват лихвени проценти. Свидетели сме и на безпрецедентни фискални стимули – за да спрат рецесията от пропадане в дълга низходяща спирала, правителствата разходват и взимат заеми, без да правят сметка. А си имаме и безпрецедентни финансови интервенции. Регулаторите и политиците в големите страни се стараят да укрепят банковите си системи с неограничени гаранции, които да позволят на регулаторите да контролират върху банките, за да започнат те да отпускат заеми. В нормална ситуация това би било достатъчно за възстановяване. И даже за невиждан бум и космическа световна инфлация. Условията обаче са далеч от нормалното. Което ни връща обратно към неподвижните обекти, блъскащи се в непреодолимите сили. Две главни причини ни карат да вярваме, че силите на политическите стимули ще започнат да оказват благотворното си влияние. Първата е времето. Въздействието от свиването на кредитите вече беше почувствано, но влиянието на стимулите трябва да се очаква след няколко месеца. Обикновено има промеждутък от 6-12 месеца между редуцирането на лихвите или данъците и видимия им ефект върху икономиката. При разбитата банкова система този междинен период може да е по-дълъг Но идеята, че монетарните и фискалните политики просто няма да проработят, не е за вярване. А и засега няма доказателства. Онези, които твърдят, че намаляването на лихвите и данъците вече е пробвано и се е оказвало неефективно, говорят глупости. Огромните стимули, които в момента се прокарват не само във Великобритания, но и в САЩ, Китай и Европа, са като земетресение в дълбините на Тихия океан. Ще последва икономическо цунами, но на паричната вълна й трябва време, за да достигне до брега. Докато удари обаче, кредитният крънч ще изглежда неподвижен, а неподвижните обекти обикновено биват пометени от стоварилата се върху им вълна. Докато цунамито на стратегическите стимули залее брега, финансовият свят ще се чуди и мае да не би това да е депресия в стил 30-те. Парадоксалното е, че именно свръхангажираността на инвеститорите и политиците с дефлацията е втората причина да вярваме, че стимулите ще проработят. И може да стартират възходяща спирала на цените. Докато смятаме, че светът е застрашен от спада на цените, централните банки ще продължат да се радват на безпрецедентна свобода, да свалят лихвите и да печатат пари. А докато си печатат свободно, правителствата свободно ще харчат, заемат и гарантират банки без да се съобразяват с ограниченията на традицията или разума на финансовите правила (като онази самоналожена фискална рамка, от която Гордън Браун все пак се отказа). Страхът от дефлация дава на правителствата тази свобода, защото инвеститорите и спестителите искат да запазят парите си непокътнати, било в брой или в правителствено-гарантирани облигации. Така и правителствата може да теглят заеми без ограничения, тъй като са сигурни, че винаги ще намерят купувачи за дълга си. Инвеститорите ще го купят не защото вярват на правителството или одобряват това заемане и харчене, а защото всички други активи – акции, имоти и суровини – изглеждат твърде рискови. А парите им все пак трябва да бъдат вложени някъде. И правителствата почти не се страхуват от валутните пазари. Инвеститорите може и да мислят, че САЩ и Великобритания прекаляват с харченето и заемането. Те могат и да продават долари и лири, ако открият правителство с по-добро фискално досие. Но никое май не предлага по-висок залог. Дори инвеститорите да се тревожат за бъдещата инфлация и да се стараят да не си заравят спестяванията в облигации за период от 10 години, правителствата все още могат да харчат и заемат. Трябва само да заповядат на централните банки да печатат пари. В крайния си вариант подобно нещо докара невъобразимата инфлация в Зимбабве. Но ако потребителите продължат да не купуват, а инвеститорите предпочитат хартиените пред защитените от инфлацията активи, дори и да намекват за страх от инфлация, поведението им сочи точно обратното. Ако те не разходват и не инвестират в реални активи, то е, защото вярват, че цените ще падат. Така че централните банки могат спокойно да печатат пари. Както сър Самюел Британ отбеляза преди няколко седмици, в сегашните дефлационни условия финансовите министри имат лесен отговор на вечния въпрос: „Откъде идват парите?“ И той е: „От Монетния двор на Bank of England в Дебден.“ Какво обаче ще се случи, когато вложителите започнат отново да инвестират в реални активи? Тогава преразпределението на капитала от „свободните от риск“ хартии, гарантирани от правителството, към истински печелившите, но рискови икономически активи ще значи, че опасността от продължителна депресия е намаляла. И точно в този момент е много важно централните банки да спрат да печатат пари и да започнат да вдигат лихвите, за да избегнат глобално прегряване и кризисна инфлация. В момента обаче световните политически лидери, бизнесмените и инвеститорите биха се радвали на такъв проблем.