Иван Р. Тодоров, анализатор, „Политикъл кепитъл-България“ Кризата вече е тук и сега. В близко бъдеще България трябва да се съобразява с този факт. Това признаха дори и управляващите, които няколко месеца залагаха на мантрата за неприкосновеност на страната ни от случващото се в глобален мащаб. Въпросът, който стои оттук нататък, е как да бъдат ограничени до минимум негативните ефекти. Лесното решение, което предлага правителството, е повишаване на публичните инвестиции. Чрез параметрите на бюджет 2009 ние ставаме свидетели на завръщането на интервениращата държава. В момента опасността от засягане на България от кризата не мотивира управляващите за предприемане на пакет от превантивни мерки - такива, които да стимулират частната икономическа активност и производството. Тази опасност се използва най-вече като алиби, с което те разширят възможностите си да харчат предизборно през следващата година. Това обаче изправя страната ни пред допълнителни заплахи – една от които е отдалечаване на перспективата пред България за влизане в еврозоната. На първо място трябва да се спомене, че разширените публични инвестиции, заложени в бюджета, вероятно имат една-единствена цел – да отложат същинското изпадане на страната зад борда – директно в студените води на икономическа криза преди изборите през следващата година. Те ще осигурят огромен приток на средства към съмнителни от гледна точка на ефективност и целесъобразност проекти, които обаче няма да решат основните проблеми на българската икономика в момента – спадът на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ), които вече не покриват дефицита по текущата сметка, и предстоящият спад на износа. Тук може да бъде припомнен един от изводите от тазгодишния Доклад за сближаване, който се изготвя от Европейската централна банка (ЕЦБ) за оценка на икономическата  конвергенция и хармонизацията на правната рамка на страните - членки на ЕС, които все още не са въвели еврото като своя национална валута. В него се посочва, че в България създаването на среда, спомагаща за устойчиво сближаване, изисква наред с всичко друго и прилагането на достатъчно строга фискална политика за намаляване на инфлационния натиск и на макроикономическите диспропорции. Препоръката е да се “спестява преизпълнението на приходите от бюджета (излишъка), понеже те са резултат на системно прогнозиране на по-ниски приходи, както и да се въведе строг таван за разходите.” Очевидно този съвет не се изпълнява от правителството. България в момента е изправена пред проблема да загуби доверието на западните инвеститори, които моментално ще реагират с изтегляне на капитали. Това неминуемо ще доведе до голям натиск върху родната валута. От тази гледна точка държавата трябва да насочи своето внимание не само към изкуствено поддържане на икономическия растеж чрез своята повишена инвестиционна активност, а към поемането на по-голяма отговорност за фискалната си политика през 2009 г. Тук трябва да се обърне внимание на факта, че според прогнозните данни на Министерството на финансите (МФ) управляващите залагат отрицателна разлика от близо 3 млрд. евро между ПЧИ и дефицита по текущата сметка. Това на практика е разликата между основните източници на внос и износ на валута в страната. Същевременно в доклада по Закона за държавния бюджет се твърди, че „…в средносрочен план не се очаква салдото по платежния баланс на страната да окаже натиск върху валутните резерви”. Как ще се осъществи балансиращото финансиране обаче, остава загадка. Явно е, че това трудно може да стане както досега чрез външния дълг на частния сектор, поради затягането на външното финансиране на търговските банки. В ситуация на спад на ПЧИ всичко това може да означава само едно – опасност от отрицателен платежен баланс и нетно изтичане на валута от страната. С други думи недалновидната политика на правителството в края на управленския мандат и в ситуация на глобална финансова криза може да постави под опасност един от фундаментите на българската икономическа стабилизация от 1997 г. насам – валутния борд. До този момент единствената опасност, която стоеше пред механизма на валутен борд в България, бе българското общество и политическият елит да решат, че не желаят да има такъв паричен режим. Темата за стабилността на паричния съвет (борда) тепърва ще търпи развитие в публичното пространство. Нейната актуалност се засилва от наблюдаваните процеси в други новоприсъединени страни - членки на ЕС, в които действат валутни бордове. В Естония и Литва например вече има много спекулации за възможно девалвиране на местните валути с цел облекчаване на големите дисбаланси по текущите сметки на тези страни. Предвид на сходната ситуация, в която се намира България, не е изключено скоро много международни институции и анализаторски отдели на големи банки да започнат подобен дебат и за България. Въпросът за стабилността на борда е свързан с влизането ни в еврозоната. Преди да стигне до този етап, страната ни трябва да премине през т.нар. чакалня за еврото или валутно-курсовия механизъм II (ERM II). Идеята на този механизъм е през този двугодишен етап страните да настроят поведението и политиките си към изискванията за членство в еврозоната - на основата на критериите от Маастрихт новите членки трябва да постигнат устойчива конвергенция, преди да възприемат еврото като национална валута. Почти 2 години след своето членство обаче българските управляващи все още не са предприели финални крачки и не са поискали присъединяването ни към ERM II. Забавянето означава и отдалечаването на перспективата пред влизането в еврозоната, което първоначално беше заложено за 2009-2010 г., след това преместено за 2010-2015, а сега сякаш изглежда отложено за необозримо бъдеще. Тази нерешителност на управляващите и отлагането във времето означава да се проиграят безспорните стратегически преимущества, които ни даде десетгодишното пребиваване във валутен борд. В този смисъл е време правителството да предприеме спешни политически мерки за възможно най-бързо постигане на договореност със страните членки, Европейската комисия и ЕЦБ за влизането на България в ERM II като стъпка към приемането на еврото в кратки срокове.