Уилям Рийс-Мог, The Times Ървинг Фишер (1867-1947 г.) е може би най-великият американски икономист. Макар и да не създава количествената теория за парите, той доразвива формулата. По мои изследвания Фишер е първият икономист, който описва „инфлексната точка“, тоест момента, когато естественото равновесие преминава в неизбежен дисбаланс. В началото на 30-те той формулира политиката на рефлацията, която днес се нарича „кейнсианска“. Фишер разви теорията за дефлационната спирала по време на Голямата депресия, когато изплащането на дълга води до още по-голям спад на стойността на активите. Той поясни на тогавашния президент Рузвелт, че дефлацията не може да отстрани кризата. Прогнозата му от 23 октомври 1929 г., че „няма да има по-нататъшна, ако въобще има, рецесия на фондовата борса“, се е гледала с насмешка по онова време. Той публикува книгата си „Периоди на бум и депресия, някои първоначални принципи“ през 1932 г. Според мен трудовете му са основно четиво за разбирането на кризата от 2008 г. И днес прозренията му оживяват с достигането на всеки нов етап на кризата. Сегашният дебат в Камарата на общините може да бъде разбран най-добре чрез труда на Фишер. Всъщност едно от неговите изречения описва онова, което (финансовият министър) Алистър Дарлинг се опитва да постигне: „Основната цел на корекцията трябва да е гарантиране на бъдещето, така че нещата да могат да продължат.“ Според него икономиката „трябва първо да се коригира и чак след това да се защитава“. Интересни критики „Рефлация и след това стабилизиране“ е привлекателна политика. Въпреки това има значително противопоставяне на идеите на Фишер, както и на подобната политика, прокламирана от Кейнс. Някои от най-интересните критики идват от поддръжниците на количествената теория за парите от 30-те, от които се е очаквало да подкрепят Фишер. Професор Едуин Уолтър Кемърър също основава анализите си на количествената теория за парите. През 1932 г. той и Фишер доказали теорията си пред парламентарната комисия по банково дело и валута. Фишер привел доводи в полза на рефлацията. Според Уилям Барбър, който редактирал голяма част от трудовете му, „съгласно разбирането на Кемърър за ситуацията почти нищо нямало да се постигне чрез увеличаване на паричната наличност или чрез натиск върху банките за още по-голямо увеличение на кредитния капацитет. Вместо това вниманието трябва да се насочи към създаването на благоприятни условия за стимулиране на по-бързата парична циркулация. Основното изискване според Кемърър е възобновяването на доверието“. Фишер подредил по важност основните причини за депресията така, както той ги виждал. На първо място са свръхголемите дългове. На второ – паричният обем, на трето – ценовите нива, на четвърто – нетната стойност, на пето – приходите, на шесто – трудовата заетост, на седмо - оптимизмът и песимизмът, а на осмо – скоростта на паричната циркулация. Разликата между Фишер и Кемърър като че ли се свежда до различната подредба по важност на две от осемте причини за депресия. За Кемърър очакванията (оптимизмът и песимизмът) стоят много по-напред в списъка. За него управлението на пазарната психология е от съществена важност. Според него и скоростта на паричната циркулация би трябвало да е по-напред, може би дори преди паричния обем. Днес правителството в известна степен привежда доводи в полза на рефлацията според формулировката на Фишер. Консерваторите подкрепят тактиката за стабилизиране на доверието, както е според гледната точка на Кемърър. Анализите на Фишер подкрепят теорията на Кемърър за важността на скоростта, с която парите циркулират. По-бавното обращение е било по-пагубно за решаващия период от ранните години на Голямата депресия. Фишер цитира данни от октомври 1929 г. до март 1932 г. за нюйоркските банки, които са членове на системата на Федералния резерв. Най-важният етап В онзи период обемът на пари в обращение в Ню Йорк е паднал с 13% от $5,8 млрд. до $5 млрд. Скоростта на циркулацията е намаляла със 72%. Валутната криза, която е била основната причина за Голямата депресия, е била криза на намалялата скорост на обмена, а не на намалелия паричен обем. За периода 1929-32 г. парите в нюйоркската банкова система загубили 76% от ефикасността си в това отношение. Бедата е в това, че правителствата, които могат да увеличат количеството на парите си (ако се наложи и чрез печатане на нови), имат единствено психологическа предпоставка, за да окуражат скоростта на паричното обращение. Според Фишер е необходимо да се възстанови духът на банковата система. Голямата депресия, подобно на кризата от 2008 г., започва също с криза в банковия сектор. „По време на депресия самите банки са точно толкова уплашени, колкото и обществото, и единствено правителството е достатъчно силно, за да се справи с такъв страх.“ Това води разсъждението до най-важния му етап. Доверието, което трябва да бъде защитено на всяка цена, е доверието към правителството. Доверието към всяко правителство непременно зависи от самата му финансова сила. Доверието към британското правителство ще бъде ощетено от очакванията дефицитът да достигне £100 млрд. на година. Такъв дефицит би намалил вярата, че правителството е способно да подпомогне банките. Ако доверието в правителственото кредитиране бъде нарушено, това ще намали доверието и в британските банки. Едно правителство, което се опитва да предотврати превръщането на рецесия в депресия, трябва да помогне на банковата си система да подкрепи икономическата рефлация. За това е необходим кеш. Но тази политика на рефлация трябва да бъде балансирана според нуждата от защита на националния кредит, от който зависи най-много банковото кредитиране. Поради това всичко, което отслабва националния кредит, би трябвало да се предотврати. Станахме свидетели на това как паундът загуби една четвърт от стойността си спрямо долара като резултат от рязкото намаляване на лихвения процент. За да се пусне отново механизмът на кредитирането, най-важна роля ще играе доверието. Правителствата може да печатат пари, но не могат да отпечатат ускоряване на паричната циркулация, която единствено доверието може да осигури.