Дейвид Лиънхарт, New York Times Наскоро един мой приятел влезе с куфарче в банката си в Манхатън. Приближи се до служителя на гишето и заяви, че иска да изтегли спестяванията си на стойност хиляди долари. След като му бяха наброени в банкноти от по $100, стискайки куфарчето си малко по-здраво от обикновено, той се прибра вкъщи и сложи парите в едно чекмедже. Не е ли това леко параноично? Да, така е. Спестяванията му бяха гарантирани от Федералната корпорация за застраховане на депозитите (F.D.I.C.), която като официална правителствена организация наскоро ни напомни, че за цялата си 70-годишна история никога не е имала проблем с обезпечаването на банкови депозити. Парите в чекмеджето нямат такава застраховка. Ако избухне пожар, те ще изчезнат. Но приятелят ми знаеше, че дори да няма риск да изчезнат от банката, ако финансовата криза се влоши, той може да няма достъп до тях известно време. А тази идея никак не му се нравеше. Затова предпочете да изгуби неколкомесечната лихва - нищожна, ако трябва да бъдем точни – за сметка на спокойствието на личния контрол върху парите си. Вярата в Уолстрийт Предвид изненадващите събития напоследък трудно е да се предвиди какво ни очаква в бъдеще. В по-голямата част от изминалите две десетилетия американците гледаха през розови очила финансовото бъдеще. За да определим най-точно началото на този период, може би трябва да се върнем назад в края на 80-те години на миналия век, когато фондовите борси бяха във вихъра си, а Съветският съюз започна да се разпада. Оттогава ние като че ли все така вярваме, че нещата в икономиката ще се наредят по един или друг начин. Компаниите започнаха да се отказват от пенсионните си планове, принуждавайки по този начин служителите си да инвестират в по-рисковите 401(k), които оторизират работодателя да внася определена част от заплатата преди облагането й с данъци. Доколко е рисков този план в действителност? Тези пари се инвестират главно на фондовите борси – един от най-доходните инвестиционни носители в историята на човечеството. Всъщност ние до такава степен свикнахме с Уолстрийт, че изтеглихме парите си от баналните, застраховани от F.D.I.C. банкови сметки и ги прехвърлихме в необезпечените взаимни фондове. Голяма част от хората дори престанаха да спестяват. Така направи и федералното правителство през последните няколко години, макар огромните разходи по медицинските и социалните осигуровки все така да се трупаха и вече чакат да бъдат платени. Самоуспокоихме се, че всичко ще бъде наред, тъй като обратното ни изглеждаше недопустимо. Процентът на личните спестявания (доходът минус разходите) най-добре показва степента на оптимизма ни. В периода от средата на 50-те до средата на 80-те години на миналия век личните спестявания са били в рамките на 9%, което означава, че американците са заделяли средно 9 цента от всеки спечелен долар. Тези спестявания са били предназначени за колеж, погасителни вноски, пенсиониране или непредвидено бедствие. В края на 80-те обаче процентът започна да пада. През 90-те той е бил средно 5%, а през последните няколко години едва надвишава нула. Този спад има много просто обяснение. От 80-те години насам доходите на повечето семейства не нарастваха особено бързо, което затрудняваше пестенето. В същото време стойността на активите, най-вече жилища и ценни книжа, растеше неимоверно. И влоговете растяха дори без добавяне на нови средства в тях. За известен период от време в началото на текущото десетилетие сред икономистите беше модерно да се подчертава, че от най-голямо значение е размерът на влога, а не парите, които се отделят за него (които всъщност са и в основата на процента спестявания). По този модел поведението на спестовниците беше изключително стабилно. Съотношението активи-доход за домакинство дори изглеждаше високо. През 2001 г. Lehman Brothers — да, същите онези Lehman Brothers — изнесоха доклад със злонамереното заглавие „Не пестят ли твърде много домакинствата в САЩ?“, а един от разделите му беше озаглавен „Забравете Бенджамин Франклин“. Уловката, разбира се, беше тази, че стойността на активите трябва да остане висока. Много хора дори не бяха и помислили за друг вариант. Някои анализатори, като че ли да изтъкнат абсурдността на такава възможност, постоянно подчертаваха, че от Голямата депресия насам цените на жилищата не са падали повсеместно. Извън контрол И дори най-големите скептици не си представяха, че положението може да се влоши до такава степен. Аз бях сред онези, които опитваха да предупредят, че през последното десетилетие цените на жилищата и стойността на акциите започват да излизат извън контрол. И все пак сега, когато чета отново статиите от онзи период, преглеждам някои абзаци, които ме карат да потрепервам от страх. През 2005 г., описвайки опасността от бума на ипотеките с коригиране на лихвата, аз и мой колега написахме: „Сам по себе си той вероятно няма да повлияе дотолкова, че да срине икономиката, но най-вероятно ще забави ръста.“ С това изречение целяхме да поясним, че не сме някакви вманиачени крайни черногледци. Въпреки притесненията си ние все пак се уверявахме, че всичко ще се нареди. Та нали в крайна сметка винаги така е ставало? През последните няколко седмици страната със сигурност тръгна в обратна посока. Огромният ни оптимизъм беше заменен с вълни от песимизъм. А това е опасна комбинация. Именно тя предизвиква банкови фалити, сривове на фондовите борси и икономическа криза, която се случва веднъж на сто години. Няма да бъде лесно да намерим златната среда – т.е. да се озовем на път, който да не ни води нито към рецесия, нито към фалит. Но не е и невъзможно. Икономическите нрави могат да се променят. През 40-те американците се чудеха дали тежките времена са приключили. И следващите няколко десетилетия живееха така, като че ли просперитетът на държавата зависи от действията им. Те пестяха пари, които осигуриха средства както за големия следвоенен бум, така и за периода след пенсионирането им. После дойде промяната и много от нас започнаха да осъзнават, че просперитетът е неделима част от живота независимо от нашите действия. Като че ли не се уплашихме достатъчно от алтернативата. А малка доза страх може и да е била здравословна.