Робърт Скиделски The Times Когато Алистър Дарлинг казва, че „много от онова, което Кейнс пише, все още изглежда вярно“, доста хора под 40 г. може би ще попитат: „Кой по дяволите е Кейнс?“ Когато за пръв път започнах да пиша за него в началото на 70-те, Джон Мейнард Кейнс беше име, пред което чудодейно се отваряха порти. Разбира се, не онези, които легенди от ранга на „Лед Цепелин“ отключваха, но все пак големият икономист беше познат и на митичния образован дивак. Икономическата политика беше „кейнсианска“ - ще рече, че правителствата се стремяха да удържат безработицата под „магичния“ един милион, както правеха вече цели 30 години, чрез увеличение на публичните разходи или намаление на данъците. Мъртъв като динозавър И изведнъж кейнсианството стана старомодно и теорията, която стоеше зад него, беше захвърлена в кошчето за исторически боклук. Той може и да е бил велик икономист, но за времето си, т.е. Голямата депресия от 30-те. И не можеше да предложи нищо на модерния свят. А на всичкото отгоре беше и виновник за „стагфлацията“ през 70-те. Атакувайки инфлацията, Маргарет Тачър задвижи механизмите на Кейнс на обратен ход и изхвърли на улицата три милиона безработни. А Кейнс беше по-мъртъв от динозавър. Всъщност, макар и мъртъв за широката публика, Кейнс живееше в призрачни одежди из коридорите на Bank of England и Министерството на финансите. При определянето на лихвените проценти централната банка продължи да следи какво се случва с производството, икономическата активност и инфлацията (макар нивото на инфлация да беше само „целево“). Фискалните правила на Гордън Браун доведоха до ефекта на „автоматичните стабилизатори“: бюджетът се движеше между дефицит и излишък в зависимост от забавянето или забързването на икономиката. Властите обаче разчитаха основно на „управление на очакванията“, т.е. чрез деликатни промени в лихвения процент да ни държат в безкраен извънинфлационен бум. А ние свикнахме да живеем в свят, от който инфлациите и депресиите бяха пропъдени и в който Кейнс вече не беше нужен. Моделът обаче се възроди като феникс от сегашната криза. Защо? Защото тя беше създадена от самата пазарна система, не от външен „удар“. Нещо повече, тя се роди вътре в система, която беше силно дерегулирана в съгласие с написаното в новите ни учебници. Сривът доказа, че автоматично самокоригиращата се пазарна система, толкова обичана от икономистите, е силно нестабилна. Каквито бяха и очакванията на Кейнс. Водещата икономика на неговото време и „посткейнсианските“ му наследници обаче бяха премълчали неговото признание за несигурността, която е присъща на пазара. „Най-важна - пише той в своя магнум опус „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“ (1936) - е голямата опасност, която идва заедно със знанието, въз основа на което трябва да правим изчисленията на евентуалните си доходи.“ Ние прикриваме тази несигурност зад обширен набор от „красиви, полирани техники“, а икономиката е онази от тях, „която се опитва да разбере настоящето, като се абстрахира от факта, че ние знаем много малко за бъдещето“. Всяка една прогноза за бъдещето, основана на „толкова крехка основа“, е зависима от противостоящите вълни на ирационалния подем и сляпата паника. Когато паниката завладее пазара, започва бягство към парите в брой. Макар за отделния човек това да е рационалният път, той води към катастрофа икономиката. Ако всички започнат да искат пари в брой, никой няма да дава назаем. А както мъдро ни напомня Кейнс, „няма такова нещо като ликвидност ... за цялото общество“. Това значи, че може би няма и автоматична бариера, която да спира падането към депресията, освен ако правителството не се намеси, за да компенсира нежеланието за даване на заеми с големи парични инжекции за оздравяване на икономиката. Именно това правеха правителствата по света съгласно теорията, която им казваше, че е невъзможно грешките в оценяването на дълга, които провокираха сегашния срив, да са толкова огромни. Като пътниците на „Титаник“ Както министърът правилно отбеляза, спасението на банковата система може да не е достатъчно, за да избегнем дълбоката рецесия, а ще са необходими и фискални стимули. Международният валутен фонд предвижда, че производството ще се редуцира с 1,05% от БВП тази година, като следващата ще се повиши едва с 3,16%. Ако политиката се запази, както досега, резултатът ще е около три милиона безработни към края на 2009. Да, икономиката в крайна сметка ще се коригира и без правителствени стимули. Но ще ни струва повече време и по-големи загуби. Това в случай, че предприемем кейнсианска спасителна операция. Ако оставим настрани спешната помощ, остава въпросът за изработването на политическа рамка, национална и международна, която да минимизира опасността от бъдещо надигане на саморазрушителните бури, родени от пазара. Политиката, разбира се, е склонна да наложи всякакви видове регулации, добри и лоши, за да удържи безумието, в което тънехме в последните години. Политиката обаче е сляпа и глуха – политиците са като пътниците на „Титаник“ в щурм към лодките. Ако обаче техните политики не бъдат подкрепени от по-адекватна теория за икономическото поведение от съществуващите, те няма да оцелеят, когато ситуацията се върне в „нормалното“ си русло. Теорията на Кейнс беше един от вариантите. Може би не най-добрият, но дори и дългогодишният му критик Милтън Фридман призна, че това е била „правилната теория“ за времето си. И тъй като вероятността за срив винаги съществува, кейнсианската теория е по-добрият наръчник от онзи, който твърди, че стабилността е присъща на пазарите. Кейнс е бил наясно, че в крайна сметка теорията определя политиките. И не е особено разумно да се съобразяваш дълго време с политики, които противоречат на възприетата теория. И добавя: „Накрая всички ще умрем.“ Това обаче е нещо, което не се отнася за него. За щастие. Вие сте на ред, г-н Дарлинг.