В. „Таймс“ Банките са странни институции. Те могат да бъдат олицетворение на свободния пазар, но и да си позволяват някои от най-лошите форми на финансово мошеничество, без да нарушават закона. Но за неосведомения човек може би най-странната черта на банкирането е аритметиката му. При друг тип бизнес участниците в него смятат (и в повечето случаи с право), че активите – земя, сгради и съоръжения, принадлежат в голяма степен или изцяло на техните акционери. Но не и в банковия сектор - повечето банкови активи се състоят от кредити и една малка част са притежание само на акционерите си. По принцип онази част от банковите активи, която принадлежи на акционерите – капиталът, е в размер на по-малко от 5% от общата стойност. Т.е., както се казва на банков жаргон, съотношението капитал-активи е под 5%. Капиталът е необходим, за да предпази вложителите, които притежават над 95% от правото на собственост на банката от риск, свързан с кредитното портфолио. Когато хората разберат това, първата им реакция е да избягат. Но е факт, че водещите британски банки с под 5-процентно съотношение капитал-активи функционират десетилетия наред, а клиентите им безпроблемно са депозирали и теглили парите си буквално милиарди пъти. Но понякога те поемат твърде много рискове и простата аритметика се обръща срещу тях. През последните няколко години търговските банки – водещите британски и американски банки, които се занимават с обществени депозити и чекове, закупиха голямо количество от така наречените структурирани финансови продукти от инвестиционните банки. По принцип типичният структуриран финансов продукт, който търговските банки купуват, е много сигурен и по време на неговото издаване рейтинговите агенции му дават оценка ААА. Ценните книжа с такава оценка би трябвало да върнат доход от 100 цента за долар, 100 пени за британска лира, 100 евроцента за евро и т.н. И при по-голямата част от тях най-вероятно такава възвръщаемост ще е налице въпреки настоящите вълнения на пазара. За нещастие миналата година паричните пазари за продажба на едро затвориха поради ред причини, най-важната от които беше поевтиняването на американските жилища и косвената последица от това за стойността на структурираните финансови ценни книжа. Книжата с оценка ААА поевтиняха в най-честия случай с 10 до 20%. Ако такъв тип ценни книжа съставляват, да кажем, 10% от активите на една стандартна банка, то тогава тя ще загуби 1 или 2% от стойността на всичките си активи. Това звучи нищожно малко, недостатъчно дори да застраши благотворителните дарения на банката, камо ли бъдещето на капитализма. Но точно тук опираме до неумолимата аритметика. Двупроцентен спад в цената на активите ликвидира 40% от капитала на дадена организация, както е в случая с банките, чиито акционери притежават 5% от собствеността им. Според правилата, създадени през последните 20 години от международните финансови бюрократи в Базел, ако дадена банка загуби по-голяма част от капитала си, тя трябва поне на теория да свие активите си с цел да възстанови съотношението капитал-активи до първоначалното му ниво, което не бива да бъде нарушавано. В този случай системата може лесно да се подхлъзне по страховитото нанадолнище, наречено дефлация. Банките могат да свият активите си посредством разпродажба на ценни книжа или принуждавайки клиентите си да върнат отпуснатите им заеми. Но колкото повече се продават ценните книжа, толкова повече спада цената им, а да накараш клиентите си да върнат кредитите, е дори още по-отвратително. Наред със спада на кредитното портфолио пада и нивото на банкови депозити, а те са основната парична форма в днешния свят. Ако количеството пари намалее, поевтиняват и активите, намаляват както приходите, така и разходите. Нищо от гореизброените въпреки огромната значимост за заетостта и стандарта на живот не е нещо сложно. Председателят на Федералния резерв Бен Бернанке е писал много за Голямата депресия от 30-те години на миналия век, която е най-ужасният пример за дефлация до настоящия момент. Спиралата надолу е предизвикана от безизходицата, която не дава възможност на представителите на пазара да оценят правилно активите. Решението според всички учебници е добре познато и е било прилагано многократно от Bank of England през XIX и XX век. Централната банка с помощта на правителството трябва да се намеси на пазара и да изкупи всички по-сносни активи в наличност. В случаи на големи официални изкупувания обичайната цена от 80 или 85 цента за ценните книжа, оценени с ААА рейтинг, може да се повиши до 90 или 95 цента. По този начин банките могат да започнат да си възвръщат капитала и да започнат отново да отпускат заеми, слагайки край на кризата. Подобно на Бернанке, настоящият министър на финансите на САЩ Хенри Полсън знае, че големи изкупувания на ценни книжа от страна на правителството или от централната банка трябва да са приоритет в случай на извънредна криза като настоящата. Това беше и обосновката на плана „Полсън“ за създаването на фонд на стойност $700 милиарда, с които да се изкупят лошите активи на банките. Именно това трябваше да бъде направено, но Конгресът не хареса свойския начин, по който се държи Полсън с банкерите. Имайки предвид безпощадната аритметика на модерната банкова система, Полсън и Бернанке трябва да опитват отново и отново да прокарат подобен спасителен пакет в американската политическа система. Ако Конгресът продължи да упорства, най-вероятно ще се наложи орязване на лихвите, може би до нула, за да се спаси банковата система, както и икономическото благополучие на водещите индустриални държави.