Екатерина Попова В България има около 300 обществени болници и около 100 нови луксозни болници. Т.е. общо около 400 здравни заведения в държава, която има 7.4 милиона души население (според данните на статистиката). Всеки би могъл да сметне, че така във всяка болница могат да се лекуват средно по 18 500 пациенти, или на всеки 18 000 българи се пада по една болница. Това си е своеобразен световен рекорд. Подобен лукс не съществува никъде по света. И ако системата работеше реално, българите трябваше да сме най-здравата нация на света. Но, уви... В Белгия например има около 70 болници при население над 11 милиона, или една болница за около 158 000 белгийци. В Холандия има между 80 и 100 болници за 16 милиона население. В същото време в страните от Европа се отделят от 6% до 17 % от БВП за здраве, докато в България тази година имаме скромните 4.2 %. Това, че са недостатъчни, го разбраха вече дори децата. „За да преразпределиш нещо, първо трябва да натрупаш ресурс“, обяснява ситуацията с ниския процент за здраве ресорният министър. Това обяснение обаче изглежда повърхностно. Всъщност големият проблем в българското здравеопазване не е липсата на пари, а липсата на реформи. Не можем да очакваме подобрение в ситуацията, преди Министерството на здравеопазването и всичките отговорни лица, част от системата, да осъзнаят този очеваден факт. Като добавим към това и корупцията, липсата на техника и персонал, липсата на нагласа сред гражданите, липсата на достатъчна здравна култура сред управляващите и хората от системата, както и интересите на тези, които имат отношение към проблема, опитвайки се да го сведат до собствените си джобове и кръгове, картинката става драматична. В България все още няма здравна карта. За нея се заговори в зората на настоящия кабинет. Появилият се тогава Проект за Национална здравна стратегия бе подложен на широка дискусия, но събра повече критики, отколкото съгласие, и някак незабележимо бе неглижиран. Сега здравната стратегия все още е проект, въпреки че здравното министерство предложи някакъв „резервен“ вариант. Но документите, които бяха произведени от администрацията, са просто макиаж на идеите на предишния здравен министър и не са достатъчни, за да заработи цяла една система отново. При това в името на пациента. От министерството обещаха, че още малко търпение и Националната здравна карта ще е готова. Всъщност целта на този документ е да определя максималния брой лечебни заведения, с които здравната каса ще сключва договор всяка година. Основният подход при създаването на картата е сравняване на средните европейски показатели с тези у нас Просто казано – там, където са еднакви, се приема, че всичко е наред; ако параметрите у нас са по-големи – трябва да се намалят; ако са по-малки – да се увеличат. Използването на такъв подход е удобно за анализи, но приемането му като догма, която е база за нормативен документ, и механичното му прилагане по административен ред – както се случва в България, е изключително опасно. Не е тайна, че качеството на здравеопазването зависи не просто от брой легла, лекари, апарати, но и от множество други фактори като например: 1.Средства за здравеопазване на глава от населението, или % от БВП. 2.Модел на здравно осигуряване. 3.Начини за контрол на изразходване на средствата. 4.Възможност за избор. 5.Манталитет и здравна култура на населението. Тези неща у нас, след близо 20 години опити за някаква псевдодемократична промяна на функциониращите системи и реформирането им, все още са само добри намерения. И докато това не се промени, ситуацията ще си е същата – едни ще предлагат, други ще отхвърлят, защото им е икономически неизгодно. После други ще замазват ситуацията с приемане на закони на части (над 200 нормативни акта има в България само в сферата на здравеопазването), трети ще опитват, а четвърти ще успяват да връщат старото удобно статукво. Системата в момента е такава, че вместо да опазва, погазва правата на българина. И това ще продължи, докато не спрем да търсим колелото и не се поучим от грешките и опита на по-напредналите държави, към стандарта на които се стремим.