„Таймс“ Кредитната криза в САЩ показа опасността от задълбочаваща се пропаст между кредитополучателите от средната класа и елитния ешелон на корпорациите, банките и изпълнителните директори, които се обогатиха от ипотечната мания. Кредитополучателите, чиито ипотеки пострадаха, видяха колко бавно действа правителството, когато трябва да им помага. Ако изобщо помръдне. Банките и управляващите ги директори обаче веднага се оказаха достойни за получаване на помощи от парите на данъкоплатците. Всъщност се отнася за милиони заемополучатели в беда. Те обаче трябва сами да се справят с проблемите, които им причиниха финансовите институции. На всичкото отгоре, последните разполагат с недостатъчен, а понякога и враждебно настроен персонал. Ако купувачите на ипотеки не се справят, губят домовете си. Междувременно данъкоплатците бяха помолени да помогнат с парите си на същите тези кредитори, като например държавно гарантираните ипотечни гиганти “Фани Мей” и “Фреди Мак”, в момент, в който кредитният балон започна да изпуска въздух. Кой заслужава да бъде спасен Посланието е от ясно по-ясно. Кредитополучателите трябваше да изнесат на плещите си последствията от подписването на документи, които не разбират, при това с наказателни условия, които бързо направиха заемите непосилни. В същото време сега те трябва и да спасяват изпълнителните директори и мениджърите на големите компании, които финансираха кредитите и забогатяха при добри условия. В разгара на финансовата криза често няма много време за мислене кой заслужава да бъде спасен и кой не. В бедствени условия властите нямат друг избор, освен да спасят компаниите. Вземете за пример “Беър Стърнс”. Макар да беше сравнително малка по размер за брокерска фирма, смъртта й трябваше да бъде предотвратена заради възможния домино ефект, който можеше да помете множеството й търговски партньори. В тази мултимилиардна спасителна операция печелившите бяха именно големите и богати партньори на “Беър”. “Фани Мей” и “Фреди Мак” обаче се оказаха доста по-голям проблем. Без съмнение те са твърде големи, за да фалират. С $5,2 трилиона в ипотеки спасението им беше напълно предсказуемо. Ако бяха оставени да се срутят, ипотечният пазар можеше временно да замре. Застоят щеше да предизвика опустошаващ финансов пожар с исторически последици. Днес вече, когато стане дума за спасяване, навлизаме в опасна територия. Не само защото тези интервенции подхранват подозренията на американците, че в страната им само богатите и влиятелните получават помощ. Аварийни правила Оздравителните операции са щекотлива тема най-вече заради несигурната американска икономика. Американците бяха помолени да подкрепят безхаберните финансови компании, но вместо отплата, получиха наказание под формата на скъп петрол, рекордно високи цени на храните и силен стрес от отслабването на покупателната сила на парите им, всемогъщите някога долари. Когато молим “Мейн Стрийт” да подаде ръка на затъващия “Уолстрийт”, трябва да си зададем въпроса: не са ли именно финансистите онези, които ни вкараха в хаоса, в който се мъчим днес? И все пак миналата седмица регулаторите уверено подкрепиха “Уолстрийт” и други членове на финансовия клуб. Председателят на Комисията по ценните книжа и борсите Кристофър Кокс набързо измисли аварийна промяна на правилата за търгуващите, които искат да продават “на късо” книжа на 19 финансови компании, сред които “Леман Брадърс”, “Мерил Линч”, “Фани Мей”, “Банк ъф Америка” и “Ситигруп”. Правилото гласи, че, ако не си заел предварително книжата, които смяташ да продаваш “на късо”, не можеш да ги търгуваш. Срокът на действие на правилото изтича на 29 юли. Има няколко интересни момента в тази промяна. Първо, ако Комисията по ценните книжа и борсите смята, че продаването “на късо” без предварително заемане на книжата е проблем на пазара, защо не въведе това правило за всички книжа? След обявяването на плана изпълнителните директори на “Дженеръл Електрик”, “Американ Нешънъл Груп” и “Ем Би Ай Ей” видяха как книжата на 19-те рязко скочиха. Техните собствени компании обаче също пострадаха във финансовата криза и едва ли им е била особено приятна ролята на странични наблюдатели на веселбата. Разбира се, хората предпочитат растящите борси пред падащите. Нямаше ли да е прекрасно, ако книжата никога не поевтиняваха? Подобни подкрепящи действия обаче предизвикват съмнения дали това тук е свободен пазар. Нещо повече, за нас май пазарите са свободни, само когато стойността на активите се качва. Когато те се сриват обаче, пазарите се нуждаят от управление. А ето го и въпросът: нямаше ли кризата, която винаги следва маниакалните епизоди, да бъде по-безболезнена, ако нещата не бяха оставени да стигнат до лудост и безпорядък? Нямаше ли американският народ да се радва повече на регулатори, които обуздават ентусиазма на пазара, когато стигне до маниакални прояви – като хаотично заемане или лакоми и зле преценени сделки? Нямаше ли да е по-добре да бяха сложили навреме спирачките на свободното падане и да бяха предотвратили скъпо струващата спасителна операция? Не, не, не, боже опази! Особено пък, ако данъкоплатците са на разположение, за да ни платят сметката. Което ни връща към обезкуражаващата пропаст между онези, които получават помощ, и онези, които не получават. “Банките са твърде големи, за да фалират; а обикновеният човек от улицата е твърде малък, за да бъде гарант”, казва Джон Богъл, основател на една от най-големите организации на взаимоспомагателни фондове в света “Вангард Груп” (Vanguard Group). “Миналото лято предвидих, че това ще е 10-ият ми мечи пазар, обяснява той. - Този обаче е различен. Предишните бяха пазарни, пряко свързани с вътрешните проблеми на самия пазар, а не с проблемите в обществото и икономиката като настоящия. След последния мечи пазар бъдещето е много по-несигурно, отколкото след останалите, в които съм бил участник. ” Като повечето инвеститори Богъл е оптимист по природа. В същото време обаче той твърди, че трябва да се постараем да регулираме все по-растящата пропаст между социалните слоеве в страната. “Ние, американците, сме банда късметлии”, казва той. “Но нека бъдем откровени. Макар Декларацията на независимостта да ни уверява, че “всички хора са създадени равни”, ще трябва да се примирим с факта, че макар да сме създадени равни, сме родени в общество, в което неравенствата в семействата, образованието и дори във възможностите ни започват от деня на раждането ни.” “Конституцията обаче иска от нас още нещо, добавя той. - Ние, хората, сме дарени с възможността да създадем един малко по-добър съюз, да установим справедливост, да си осигурим спокоен дом, благосъстояние и дара на свободата за себе си и за идните поколения. Така че ние сами трябва да впрегнем уникалния си дух, своите собствени сили и съзидателност, за да върнем тези прекрасни ценности в съвременното общество, лишено от хармония.” Идеята не е лоша. В мрака на ХХІ век няма да ни се отрази зле малко светлина от просвещенските идеи на 18-ото столетие.