„Обзървър“ Ето го и параграф 22. Ако не реформира начините за взимане на решения и не получи свободата за действия в отговор на значими глобални проблеми, Европейският съюз ще продължи да прилича на самообслужваща се мистериозна бюрокрация. Самите преговори за дяволски детайлния процес на реформи обаче дават основания на критиците да скицират ЕС като конспиративна карикатура. Именно този портрет донякъде убеди ирландските гласоподаватели да отхвърлят Лисабонския договор миналата седмица. Кампанията, довела до ирландското “не”, беше дело на мащабна коалиция от противоречиви интереси. Много от аргументите бяха валидни само за Ирландия. Преобладаващата тема обаче звучи из целия континент, който подозира, че реформите са в интерес повече на елита, отколкото на обикновените граждани. Гражданите се обединяват около общия скептицизъм Феновете на ЕС се оплакват, че Лисабонският договор е бил провален от мнозинство от 100 000 души, което е минимална част от цялото население на ЕС. Те обаче не могат да отрекат, че скептичните гласоподаватели следват една критична линия, която има много повече поддръжници от участващите в ирландският вот. Парадоксално, но европейците, изглежда, се обединяват именно около общия скептицизъм. А какво ще се случи със съюза? Самият Лисабонски договор беше рециклирана версия на конституцията, която холандците и французите отхвърлиха през 2005 г. Сега европейските лидери ще се стремят всячески да спасят структурните реформи. И Лисабонският договор, и отхвърлената конституция предвиждаха опростяване на процеса на взимане на решения, като гласът на ЕС по отношение на външнополитическите дела трябваше да звучи доста по-единно. В този смисъл лидерите съвсем правилно подчертават, че ЕС трябва да защитава интересите на страните-членки пред лицето на глобалните предизвикателства, като промените в климата, енергийната зависимост от Русия, икономическата конкуренция с Източна Азия и международния тероризъм. Има обаче сериозна опасност предложенията за поправки или замени в Лисабонския договор да изглеждат като извадени от телевизионното шоу Scrapheap Challenge - тромаво чудовище, съшито от отпадъци. Администрацията очаква хората да се научат да обичат ЕС Както всяка администрация, и европейската вероятно очаква, че хората ще се научат да “обичат ЕС”. Невероятно е обаче колко зле правителствата обясняват необходимостта от европейска любов, а именно – ЕС е една изключително положителна сила в континента, който е пропилял предходните векове в почти непрекъснати кървави, религиозни, империалистични и етнически войни. “Мирният” дивидент все още бива пробутван като разплащателна монета. Перспективите за членство в ЕС укрепиха и ускориха демократичните процеси в раздираните от конфликти Балкани. Хърватия например трябва да се присъедини към ЕС през 2010. Британското правителство обаче насърчава скептицизма, като представя преговорите си в Брюксел като героична отбрана на националния интерес срещу силите на паневропеизма. Британските премиери, включително Тони Блеър и Гордън Браун, разказваха конспиративната приказка, че Брюксел отвън налага властта на ЕС над Великобритания, която следва да се огради с тънка разделителна “червена линия”. Всъщност именно Великобритания възцари властта на ЕС чрез Брюксел. Решенията в европейската столица може донякъде да навредят на някои сектори от британското общество или да помогнат на други, например на фермерите или на банкерите. Това обаче си влиза в задълженията на всяко правителство. Компромисът със “суверенитета”, когато премиерите се съгласяват с някоя обща европейска позиция, има минимално влияние в сравнение с натиска от силите на глобализацията, както стана ясно насред шоковите цени на петрола и кредитния крънч. Поддръжниците на съюза трябва да възкресят от праха своите аргументи ЕС може да си работи още известно време, като използва съществуващите практики за взимане на решения. Брюксел е обхванат от разбираема тревога, тъй като иска да ратифицира поне някаква версия на лисабонските реформи. На националните правителства, както и на гласоподавателите им е писнало от безкрайното технократско човъркане в европейските чаркове. Тревогите на Брюксел обаче твърде често започнаха да се възприемат като арогантност и неуважение към общественото мнение. Истината е, че поддръжниците на ЕС трябва да възкресят от праха своите аргументи, а вероятно и новия договор. Те трябва да препотвърдят доказателствата за несъстоятелността на скептицизма. Единната валута, чийто “провал” беше пророкуван, е достатъчно силна. Разширяването донесе просперитет на милиони хора, въпреки мрачните прогнози за националистически реакции и институционален срив. Националните парламенти все още са си суверенни, а идентичността е ненакърнена. Влизайки в ЕС, Ирландия не стана по-малко ирландска, нито Германия – по-малко немска, нито Великобритания – по-малко британска. Героят от романа на Джоузеф Хелър “Параграф 22” се измъква от трудностите, като дезертира. Европейските лидери нямат този избор. Те трябва да се борят за проекта, в който вярват. И трябва да спечелят битката за Европа.