Кънчо Кожухаров В света няма друга държава освен България, която повече от 11 000 дни след пускането на първия си ядрен реактор да няма дори идея как да преработва огромните количества натрупани радиоактивни отпадъци. Опасността от тази немарливост е такава, че пред нея Чернобил е невинна злополука, а вероятността от вредни последици е стотици пъти по-голяма от шанса някой терорист да взриви мръсна бомба, която да разпръсне радиационен прах на територията на страната. Всъщност трябва да се говори не за вероятност, а за увереност – защото някои последици са вече налице. Лобистите мълчат Лобистите на ядрената енергетика обаче продължават страховито да мълчат, а когато се обадят, то е най-вече за замазване на очите и прокарване на своите корпоративни интереси. Най-често това става чрез „случайното” наслагване на две-три взаимосвързани бодряшки съобщения. На 15 май 2008 г. „АЕЦ – Козлодуй” ЕАД обяви (с тридесетгодишно закъснение!) търг за доставка и изграждане на работно съоръжение (цех) за намаляване на размерите и дезактивация на демонтирано оборудване. Осем дни по-късно енергийният министър Петър Димитров обяви в Народното събрание, че в България има благоприятни икономически условия за възстановяване на уранодобива. Димитров заяви, че България трябвало да използва и развива ядрената енергетика и се обоснова с опашатата лъжа, че тя нямала алтернатива. Само че преди време в разговор с мен самия Йордан Костадинов – бивш директор на АЕЦ „Козлодуй” и защитник на ядрената енергетика – призна, че „тя няма да бъде следващият енергоносител за световната икономика, защото не е обществено приемлива”. Подтекстът в думите му беше, че хората в добре информираните западни общества са зле настроени към ядрената енергетика, ала истината е, че това е най-малкият й недостатък. Мой познат от енергийното министерство „изпусна” информацията, че в договора с „Атомстройэнерго” за строежа на АЕЦ „Белене” не са предвидени съоръжения за обработка на отработилото ядрено гориво и за съхранение на радиоактивните отпадъци. А без тях централата ще бъде само един скъп паметник на продажността на някои наши политици. Откривам д-р Вера Михайлова, радиохимик с международна практика (6 години работа в Дубна и 1 в Япония), и я питам колко може да ни струва допълнителният търг, който неминуемо ще трябва да проведем. Тя ме попарва с вряла вода: Никой не може да каже колко ще ни поискат и колко ще ни притиснат за радиохимичната обработка и за изграждане на хранилище за погребване на тези отпадъци. Вие сте купувач, а радиохимикът и съответната лаборатория са продавачи. И то не какви да е, а на практика монополисти. Така че два милиарда евро може да се окажат прекалено оптимистична цена. Ами ако продавачите преценят, че технологичната им схема струва 4 или 6, или 10 милиарда евро? Лесна плячка Давам си сметка, че ако цената на съоръженията се окаже непосилна, България ще стане лесна плячка на съответните руски фирми, защото вариант за износ на отработилото гориво на практика няма. В най-добрия случай ще можем да го изнасяме само през първите 4-5 години от обещания ни от сегашното правителство 60-годишен срок на експлоатация. Проблемът е, че руската Дума вече прие така наречения „зелен закон”, забраняващ приемането на радиоактивни отпадъци от други държави на територията на Русия. Всъщност ние имаме още един горчив, макар и старателно премълчаван опит. В разрез със световната практика безопасното управление на радиоактивните отпадъци от АЕЦ „Козлодуй” не бе решено в проектите на централата и блоковете бяха пуснати в експлоатация в противоречие дори с нормативните документи на бившия Съветски съюз. Проектите за първите 4 блока бяха без преработващи инсталации за твърди и течни отпадъци, а предвидените по проект преработващи инсталации за блокове 5 и 6 не бяха доставени, въпреки че България ги плати. Същото пренебрежение към радиоактивната безопасност на българите личи и в договора за новата централа, който от много бързане бе сключен на сляпо – без проект и без икономическа обосновка Дали днешното социалистическо правителство играе мръсна игра с Втора атомна? Нека си припомним едно изказване от близкото минало. „Сега [премиерът Сакскобургготски и енергийният министър Ковачев] лансират тезата за АЕЦ „Белене”. Това е прекалено сложен въпрос, не се решава с изявление на лидер на една политическа сила – заяви през април 2002 г. Румен Овчаров. - Според мен по такива проекти не трябва първо да се каже хоп и после да се мисли как и накъде ще се скача.” Само че щом той самият стана министър, Овчаров веднага каза „хоп!” Защото парите от мръсната бомба, наречена АЕЦ „Белене”, ще отидат в касите на неговата партия.