Ива Валериева Стотици малки и средни български фирми са си избрали странна рекламна стратегия – маркетинг чрез игра на сляпа баба. Не търсят сами клиентите си, а се лутат и чакат да „хванат“ нещо случайно. Феноменът е толкова разпространен, че вече дори не ни впечатлява особено. Но когато на сравнително малка площ, като Пловдивския панаир явлението се удесетори, няма как да остане незабелязано. Особено през погледа на чужденците. Парадоксът е, че много фирми са достатъчно добри, за да произведат отлични продукти, но хората така и не разбират за тяхното съществуване. Обаче не защото край щандовете обикалят коне с капаци, а заради криворазбрана фирмена спестовност. Стотици родни компании гледат на инвестициите в маркетинг, като на хвърлени на вятъра. И макар да наричат продавачите си консултанти, всъщност им позволяват да се държат като подавачки (бел. а. няма грешка, от глагола подавам). Световните консултантски агенции от години тръбят, че за да се харчи един продукт, не е достатъчно той да е качествен, а трябва да се поднесе по атрактивен начин на крайния клиент. Като невинаги това е свързано с големи разходи. Понякога е достатъчно и приветливо отношение. Как „Това не се пипа” и „Това няма нужда да се обяснява” водят до „Това няма да се продаде. Никога.” Изложението в Пловдив е концентриран пример как може на панаир да идеш и никой да не те види. В международното представяне участват рекордните 991 фирми, по-голямата част български. Но на излизане от панаира посетителите коментират предимно стоки на чуждестранни фирми. И в повечето случаи не защото са били по-хубави от нашите или по-евтини, а защото хората от щандовете са положили усилия да привлекат посетителите, да им отговорят дори на незададените въпроси и да са любезни и с тези, които само зяпат. Гостуващите компании бяха организирали атрактивни демонстрации на продуктите си и естествено нямаше забележки от рода „Това не се пипа”. Нито един представител на чуждестранна фирма не си позволи да демонстрира пренебрежение към „тъпите“ въпроси за какво се използва едно или друго приспособление. Докато на българските щандове масово поучаваха, че или всичко било показано и се виждало, или пък го пише брошурата. Най-изумителното е, че често зад щанда стоят собственици. Фрапиращ антимаркетинг пък показа фирма, чиито продукти бяха достъпни само на картинка. При положение че критерият „очи да видят - ръка да пипне” е сред най-типичните за народопсихологията ни. Производители на широка гама храни пък не отронваха и дума на спиращите се пред щанда, но внимаваха да не би някой да дегустира повече от един продукт. За сравнение мениджърът на немска фирма за печки тичаше между печката и посетителите и ги увещаваше да опитват от всичко. Мнимият готвач търпеливо показваше сензорното табло на печката на всеки минаващ, включително и на 70-годишни баби на екскурзия, които очевидно няма да купуват уреди. Но той знае, че докато обяснява на един, може да заинтересува потенциален клиент и уж неперспективната баба да му донесе продажба. И за да е примерът като от учебник - стана ясно, че този мениджър от Германия е българин по произход. Шеговитият извод е, че лошото отношение към клиента не ни е вродено Големите компании често работят с международни партньори и не могат да си позволят маркетинг „сляпа баба“. Една от най-уважаваните компютърни компании у нас, която прави софтуер за застрахователни дружества, има бюджет от няколко милиона само за маркетинг. Логичното обяснение на собствениците е, че всяко евро от това перо ще се утрои. Макар че на родна територия и това е условно. Фактът, че се предлагат продукти за по 1 млн. евро не е гаранция за добро обслужване. Продавачите все пак си остават българи и какво пречи да викат след клиентите „На вас кой ви разреши да пипате?!” Очевидно ни акъл, ни образование. На откриването на панаира в това се убедиха и редови българи, и платежоспособни посетители (с часовници „Картие“), които отидоха на съседния щанд на чужда компания. Там не само посрещаха с „Добър ден“, но и настояваха стоката им да се изпробва.