"Икономист“ Не само Белгия, но и (предполага се) целият Европейски съюз си отдъхна с облекчение, когато през тази седмица заработи новото белгийско правителство, слагайки край на 9-месечни препирни между политическите партии. За еврооптимистите в Брюксел неуспехът на страната им, която е домакин на европейските институции, да състави правителство след изборите през юни беше изключително тревожен. Аргументът им е, че Белгия е от значение като пример за Европа със своята сложна федерална система (страната може да се похвали с шест правителства и парламента), създадена за разпределяне на властта между три региона и три езикови общности (фламандско-, френско- и немскоезични). След като в малка и заможна Белгия федерализмът не може да проработи, как би могло това да стане в ЕС? В действителност този аргумент е несъстоятелен. Какво от това, че институциите на Белгия са подобни на тези, които би могъл да има федерален Европейски съюз? Нека читателите ни извинят, но аналогията не означава еднаквост Това, което наистина е от значение за придирчивата многонационална Белгия, е, че нейната система на управление разкрива един болезнен парадокс за ЕС: компромисът е необходим, за да спечелят съревноваващите се националности от сътрудничеството помежду си, но прекаленият компромис може да отрови демокрацията. Един благоразумен привърженик на федералната идея в ЕС би избегнал сравнение с негодните белгийски институции, описани от белгийски сенатор като "партокрация", при която властта се основава само в незначителна степен на гласовете на народа. Всички белгийски федерални правителства са коалиционни и трябва да включват партии както от френско-, така и от фламандскоезичните общности, които малко или много водят свой собствен живот. Може би смятате, че да се направи известен компромис е доста справедливо решение - в противен случай мнозинството на фламандскоезичните винаги ще надделява над малцинството на френскоезичните (със сигурност така представят нещата франкофоните). Но превръщането на компромиса в морална необходимост е доказало пагубното си въздействие върху демократичната отговорност. Това показват изборите от миналия юни. Те изпратиха две ясни послания: "Изритайте негодниците". От фламандските партии застъпващите се за свободно пазарно управление либерали изгубиха от консервативните християндемократи. При френскоезичните социалисти "изядоха пердах" след поредица корупционни скандали. И все пак след девет месеца пазарлъци и двете партии, претърпeли поражения, са в новото, съставено от пет партии, коалиционно правителство (то може да се похвали с 22 министерски кресла, включващи петима вицепремиери). Дори това решение е подчинено на определени условия. Ако новото правителство не преотстъпи повече правомощия на регионите до юли, фламандските сепаратисти в коалицията ще се оттеглят, задействайки нова криза, която ще доведе Белгия на крачка по-близо до ръба на разпадането. Тогава без съмнение ще бъде намерено ново компромисно решение в поредното договаряне при затворени врати. Както винаги, гласоподавателите няма да разполагат с голяма власт, за да санкционират или възнаградят своите управници за подобни лудории. Брюксел се терзае, че такива пререкания поставят под съмнение самохвалството на Европа, че е надживяла завистта и сръдните, родени от етническия национализъм. Но и тук реалността може да се окаже по-сложна. Есе, публикувано в последния брой на "Форин афеърс", прави провокативното предположение, че ЕС е запазил мира през последните 60 години благодарение на национализма, а не въпреки него. Авторът Джери Мюлер от Американския католически университет, твърди, че жестоките геноциди и принудителното разселване през ХХ век са направили мира възможен. С малко изключения (той посочва Белгия като едно от тях) сега етническите и държавните граници в Европа съвпадат (т.е. повечето германци живеят в Германия, в Гърция преобладават гърците и т.н.). По този начин е премахнат един сериозен повод за войни. Така следвоенният мир не може да е знак за победата над етническия национализъм, а е по-скоро доказателство за неговия "успех". По-скорошен пример за подобен успех, наскоро признат от повечето страни в ЕС, е Косово. Противоположна позиция заема Ги Верхофстат, премиер на Белгия до миналата седмица. Някога Верхофстат написа памфлет, призоваващ за "Съединени европейски щати", а сега планира втора книга, защитаваща тезата, че Европа е космополитна по природа и етнонационалното разделение е чуждо за нейната "душа" (въпреки че той също призна Косово). Той е запленен от края на деветнайсети век, когато германците били пръснати из Централна Европа, а евреите обогатявали живота из целия континент. Изказва почит и към примера на Русчук, град на границатамежду България и Румъния, чиито жители някога говорели ладино (сефарадски диалект на испанския), турски, руски, български, румънски и немски. Верхофстат ни най-малко не съжалява, изразявайки надежда, че един Европейски съюз без граници може да върне живота на космополитна Европа и да сложи край на фикс идеята на ХХ век да се създават "монокултурни острови". Мултикултурализмът управлява добре. И двамата могат да са спокойни. Професор Мюлер е твърде циничен по отношение на причините за европейския мир. Разкаянието на Германия изигра важна роля, както и неподправеният ужас от злините, извършени в името на национализма. Същевременно Европа е далеч по-космополитна от опасенията на Верхофстат (сега, след като вече не е премиер, трябва да се качи на брюкселското метро и да се увери сам). Но човек може да разбере защо един умерен белгиец се гневи на твърдолинейните. Всяка седмица донася нов пример за етническо-езикова дребнавост. Последният е свадата около местна община във Фландрия, която иска да забрани достъпа до детските си площадки на деца, които не разбират фламандски (в интерес на истината френскоезичните също могат да бъдат вбесяващи по отношение на езика). На европейско ниво репутацията на Белгия също е накърнена. Наскоро от всичките 27 членки бяха поискани проекти за превръщане на 2008 г. в европейска година на междукултурния диалог в прослава на културното и езиково разнообразие. Резултатът е 26 плана плюс три от Белгия, където разнообразието може да се чества, но само ако това става по равно на френски, фламандски и немски. С други думи, езиковите общности в Белгия плащат висока цена, за да се държат заедно, прибягвайки до нелепости, вариращи от глупави до разрушителни. Разглеждано така, новото правителство може да бъде видяно не като облекчение, а като ужасно предупреждение. Политическо обединение, родено от твърдоглав елит и отговарящо единствено пред себе си, не може да е пример за никого.