Филип Блонд „Индипендънт“ Западният свят е в икономическа криза, сходна по въздействие с петролния шок от 1973-та. Това, което виждаме сега, е нищо друго освен последиците от неолиберализма, доминантният икономически и идеологически модел през последните 30 години. Разлагането на по-англосаксонски вдъхновените пазари до голяма степен се дължи на съвместното действие на две тенденции на "свободния пазар" - спекулацията и монополизма. За разлика от разпространеното мнение свободните пазари, освен ако не са обект на гражданско регулиране, разпределяне на активи и устойчива намеса, винаги се стремят към монопол. Хазарт, маскиран като солидни инвестиции По сходен начин, ефективността не е нещо задължително присъщо на свободните пазари - те не създават от само себе си солидни инвестиции и мъдро управление. По-скоро, ако пазарите се изразяват само посредством цена и възвращаемост, и когато богатството под формата на активи и достъп до привлечен капитал стане така концентрирано както в XIX век (до който сценарий се доближаваме), тогава пазарите не насърчават нищо друго освен хазарт, маскиран като солидни инвестиции. Например през 1973 г. съотношението между инвестиции и спекулативен капитал бе 9:1; след 1973-та тази пропорция се обърна. Цифрите, деривативите и ливъридж кредитите станаха толкова огромни, че стойността им сега далеч надхвърля съвкупната икономическа стойност на планетата. Например през 2003 г. стойността на всичките деривативи в обращение бе $85 трилиона, а размерът на световната икономика - само $49 трилиона. Тези съотношения нараснаха и според последни оценки стойността на търгуваните ценни книжа и инструменти надвишава фундамента на тези активи с 3:1. Дори ако тези активи се обезценят с 50% (за две години стойността на жилищните активи в САЩ спадна с 25%), това просто означава, че съвкупният показател на стойността на глобалните ценни книжа ще остане два пъти над ливъридж базата (leverage - кредитен лост. Използване на предоставени ресурси, главно кредит, с цел увеличаване възвращаемостта на активите). 1% богати контролират 1/3 от пазарите на Англия Тази приблизителна глобална скица прикрива дори и по-екстремални равнища на ливъридж кредитирането. Миналата седмица Carlyle Group фалира заради дългове в размер на $16,6 млрд. Този инвестиционен фонд усърдно е спекулирал с ипотечни ценни книжа, получили AAA рейтинг. Някои преценяват, че в края на живота на Carlyle съотношението "кредит-стойност" е достигало 36:1. Разбира се, че има много подобни частни инвестиционни фондове в сходна позиция. Несметната спекулация възникна заради голямата концентрация на богатство, станала факт след 1973-та. Защо? Понеже пазарите се стремят към монопол, когато малки групи хора контролират по-големи обеми активи. Данните от последните години стават все по-изразителни: най-богатите 10% от британците контролират богатството на нацията с пазарна стойност (без имотите) от 57% през 1976 г. до 71% през 2003 г. За същия период спекулативният капитал, който можеше да бъде привлечен и инвестиран от дъното на 50% британски граждани, е паднал от 12% до едва 1%. Между впрочем най-богатият 1% от британците сега контролира - по нови правителствени данни - над една трета от пазарната стойност на нацията, а тук не се включват огромните суми в офшорни данъчни убежища. От New Economics Foundation бе доказано, че икономическият ръст глобално не е оказал помощ на бедните. През 1980-те за всеки $100 от световния икономически растеж най-бедните са получавали $2,20, а към 2001-ва те са получавали едва 60 цента. Става ясно, че неолибералният ръст непропорционално облагодетелства богатите и така още повече "обеднява бедните". Това е криза на несъстоятелност на активи Реалното увеличение на заплатите за водещите 13 страни от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) бе под темпа на инфлацията от 1970-те. Тази ситуация е укривана във Великобритания, тъй като отчитаната инфлация масово подценява действителната цена на живота. Поради това получаващите заплати - за разлика от притежателите на активи - 35 години се сблъскваха с натиск надолу върху техния жизнен стандарт. Всъщност златният период за хората на заплата, като дял от БВП, бе между 1945 г. и 1973 г. - а не във възхваляваната ера на либерализацията. Проблемът е в това, че никой сред имащите власт не разпознава кризата такава, каквато е - криза на несъстоятелност на активите, причинена от масирано привличане на кредити. Неолибералите все още реагират така, сякаш инфарктната ситуация се корени в ликвидността. Грешат. Правителствата трябва да оказват подкрепа не на банки и спекуланти, а на потребителите, които имат всички основания да се безпокоят за бъдещето си. Несметната спекулация възникна заради голямата концентрация на богатство, станала факт след 1973 г.