Онези, които се противопоставят на конфискацията на руските пари, са твърде внимателни към правата на Кремъл и безразлични към правата на жертвите му
Войната в Украйна продължава и нейният изход може да се определи от баланса на надеждата или отчаянието, както и от събитията на бойното поле. Украинската икономика е в реанимация. Но се е стигнало до едно доста уникално обстоятелство. След като извърши най-големия акт на международна агресия след Втората световна война, Русия остави огромни суми – най-малко 300 милиарда долара, евро, британски лири и йени – в спазващите закона държави, които се противопоставят на тази агресия.
Международното право винаги е съчетавало „черната буква на закона“ с установения обичай, тъй като държавната практика се адаптира към новите предизвикателства.
"Днес, когато международното право е изправено пред най-сериозното си изпитание от основаването на ООН, държавите могат да вдигнат ръце в недоумение, докато гледат как Украйна гори в пламъци. Или могат да укрепят международното право", пишат в статия за The Economist бившият министър на финансите на САЩ и професор по икономика в Харвардския университет Лорънс Съмърс, Филип Зеликов, сътрудник в института "Хувър" към Станфордския университет, и бившият търговски представител на САЩ Робърт Зелик, който е бил и президент на Световната банка и заместник държавен секретар на САЩ.
Международното право относно държавните контрамерки се различава от законодателството или директивите на ЕС, уреждащи „санкциите“. Контрамерките отдавна са признати за извънсъдебни мерки за самопомощ на държавата. Както обяснява Комисията по международно право на ООН още през 2001 г., „традиционно терминът „репресивни мерки“ се използва за обозначаване на незаконни действия, включително принудителни, предприети в рамките на самопомощта в отговор на нарушения“. Сега международните юристи използват термина „контрамерки“, за да обозначат ненасилствените ответни действия, като законът ограничава колективните контрамерки до най-тежките случаи.
„Предложихме като една от тези контрамерки съответните държави да прехвърлят замразени руски активи на депозит, за да дадат на Украйна надежда, че може да се възстанови, а може би и за да помогнат на други, пострадали от руската агресия, и да улеснят бъдещото уреждане на въпроса. Тази контрамярка би насърчила Русия да изпълни правното си задължение да обезщети доброволно или принудително жертвите на своята агресия“, пишат авторите.
Съществуват опасения, че този ход може да накара някои държави да не желаят да държат активите си в долари или евро. Но авторите настояват, че предложението им не представлява допълнителен риск за стабилността на резервните валути.
Те припомнят статия в The Economist, в която се обяснява защо ЕС няма да изразходва руски активи за възстановяването на Украйна. В нея се изразява загриженост, че държавните активи по принцип са защитени от прехвърляне или конфискация съгласно доктрината за суверенен имунитет. Съмърс, Зеликов и Зелик обаче подчертават, че тази доктрина се отнася до решенията на чуждестранни съдилища.
„Държавните активи, за разлика от частните активи, са защитени от други суверенни държави само чрез обичайните задължения за взаимно зачитане (или двустранни инвестиционни договори)“, подчертават те.
Съдебните спорове са ненужни или достатъчно ограничени в случай на международен акт на държавата. Държавни активи са били конфискувани или прехвърляни и преди. През 1992 г., когато Ирак нахлу в Кувейт, САЩ и европейските държави поставиха иракски държавни активи в доверителна сметка за обезщетяване на жертвите на иракската агресия без доброволното съгласие на Ирак.
При други обстоятелства Русия можеше да поиска връщането на загубените активи. Но в този случай сериозното нарушаване на неприкосновените норми на международното право от страна на Москва позволява законно да се спре изпълнението на това задължение. Авторите припомнят как в статията си The Economist призовава за „търпелива, неуморна работа за разширяване на юридическото дело срещу Русия“.
Но решението на Международния съд на ООН от март 2022 г. вече изискваше от Русия да спре агресията си. А след това Русия пренебрегваше това задължение в продължение на 16 месеца. През ноември 2022 г. Общото събрание на ООН нареди на Русия да изплати обезщетения по същата процедура, препоръчана от The Economist. Но Русия игнорира това уведомление и задължение в продължение на девет месеца.
Призивите за започване на дългогодишни съдебни спорове в Международния съд на ООН, които все пак могат да завършат безрезултатно, както в случая на Грузия срещу Русия, приличат на предложението „да оставим пациента да умре, докато лекарите размишляват“, както някога се изрази държавният секретар на САЩ Джордж К. Маршал. Руските активи стоят в бездействие, а загубите се увеличават, което възнаграждава агресора. Предстои още много работа, за да се подготвят условията за прехвърляне на средствата, както и да се разработят международни механизми за навременна помощ при възстановяването и отсяването на претенциите. Но правните предпоставки за предотвратяване на контрамерките вече са налице.
Авторите отбелязват, че в статията си The Economist стига до заключението, че руските активи могат да бъдат използвани само със съгласието на Русия. Защо? Защото противниците на такова използване се опасяват, че с подобни контрамерки може да се злоупотреби от страна на силни държави.
"С всеки инструмент на правоприлагането може да се злоупотребява. Но помислете за този парадокс. В този аргумент за възпиране на мощни държави именно Русия е мощният агресор, чиито права имат предимство пред правата на тези, на които е навредила. И това би засилило върховенството на закона? Загрижеността за правата на Русия изглежда особено иронична", пишат Самърс, Зеликов и Зелик.
Авторите се застъпват за налагане на санкции само на руските държавни активи. Всичко останало, като например действия срещу олигарси, наистина се нуждае от надлежен процес, за да се установи връзката между лицето и държавата, срещу която е насочено действието.
Русия не е толкова внимателна към правата на другите. През април тя обнародва президентски указ, в който, използвайки доктрината на държавните контрамерки, заяви, че може да конфискува частни компании, ако те са регистрирани в държави, считани за "неприятелски". След това Москва конфискува германски и финландски компании, а по-късно отне руските предприятия на френската компания Danone и датската пивоварна Carlsberg, като ги предаде на хора от обкръжението на Владимир Путин.
„На това очевидно незаконно използване на държавни контрамерки западните правителства не предложиха последователен отговор“, отбелязват авторите.
Те отбелязват също така, че някои от техните опоненти се позовават на позицията, че контрамерките трябва да са обратими. Те признават, че на Русия може да се наложи да плати. Но утвърдената кодификация на този принцип, приета преди повече от 20 години от Комисията по международно право на ООН, гласи, че спрените задължения следва да бъдат възобновени само „доколкото е възможно“.
През 1949 г. Робърт Джаксън, съдия от Върховния съд на САЩ, предупреждава: „Ако съдът не смекчи теоретичната си логика с щипка практическа мъдрост, той ще превърне конституционната харта за правата в самоубийствен договор.“ В този исторически момент онези, които искат да защитят върховенството на закона, не трябва да заемат позиции, които изтръгват сърцето му.
