След написаното тази седмица от Тони Николов по повод пуча срещу Путин и реакциите на нашенските путинофили, бих искал да добавя и някои неща от себе си.
Забележително е, ще обърна внимание, колко бързо след края на авантюрата на „Вагнер“ въпросните наши путинофили произведоха Пригожин в „бандит, престъпник, терорист“ и т.н., а армията му – в сбирщина от бивши затворници. Интересно, че през цялото време докато тя вършеше своите престъпления в Украйна, докато – в продължение на месеци разрушаваше до основи Бахмут и собствено бе единственото военно подразделение, което що-годе успешно воюваше в нападнатата страна, тя изглежда не беше такава. Не беше – нито тя, нито „вождът“ ѝ – такава обаче и докато миналата събота се движеше от Ростов на Дон към Москва. Тогава „вагнеровците“ въобще не бяха характеризирани; за настъплението им ни съобщаваха кратко и без никакъв коментар. А и как да коментират? Ами ако това се окажеше новият „цезар“? И ето: след края на авантюрата отново заобвиняваха и то гръмогласно, разбира се… „либералите“ – че уж сме „стискали палци“ на един формен бандит, че сме се радвали на един „терорист и убиец“.
Не, уважаеми, че Пригожин е престъпник именно ние знаехме и повтаряхме през цялото време и преди пуча. И въобще не сме се „радвали“, че той би могъл „да вземе властта в Кремъл“. Онова, което действително ни обнадежди – съвсем честно го признаваме – бе, че престъпната война на нацистка Русия би могла да се разпадне, да се спука като цирей и да прерасне – казваме го също съвсем честно – в гражданска. Защото това би било напълно заслужено. За продължаващото година и половина глобално престъпление на Русия това би било – да, истинско възмездие, а би дало възможност и за окончателно освобождение на нападнатата Украйна.
Е, да – не стана така (засега). Само че – за ваш, на родните ни путинофили (парацърковни, светски и всякакви), потрес – показа една невероятно унизителна за обожествяваната ви държава картина. И понеже тя няма как да бъде неглижирана, тутакси – най-вече от бивши ченгета (експерти по конспиративни теории) – се появи и безумната версия, че това, видиш ли, било перфиден замисъл на Путин с цел да се „саморазкрият“ вътрешните му врагове и те да бъдат ликвидирани. Убеден съм, че и поднасящите ни я днес не вярват в нея, но се чувстват задължени да я повтарят, за да „заметат“ по някакъв начин позора, на който целият свят стана свидетел.
Защото, нека си дадем сметка – ако това наистина бе планирана, „специална политическа операция“ (както я нарече един особено старателен наш путинофил) – то в нея поведението на Путин би следвало да се определи като бездънно глупаво. Та защо вместо – знаейки, че всичко е „цирк“ – героично да стои на поста си в Кремъл, да демонстрира лидерска увереност в силата си, в подкрепата на народа си, подир своята истеричава реч и паническо напомняне за 1917 г. „великият“ Путин изкара на самия Червен площад бронетранспортьори и танкове, с което даде да се разбере, че е сигурен, че Пригожин бързо ще стигне до него. А час-два след това излетя (т.е. избяга), той и най-близките му към тайните северни резиденции. Та с това той зрелищно се опозори пред „великия“ си народ. Вместо да го сплоти „в юмрук“ срещу „армията на престъпника“ той го хвърли в невероятна паника, директно му подсказа, че превратът е вече почти извършен. Понеже – какво казваш на народонаселението си, когато в момент, в който „вагнеровците“ се намират на разстояние от двореца ти равно на две и половина Българии (толкова е горе-долу от Ростов на Дон до Москва – вижте го на картата), ти барикадираш самия център на страната, собствените си покои (от които бягаш за по-сигурно)? Ами това, че не разполагаш с какъвто и да било ресурс да спреш узурпатора по пътя му, че си страшно обезпокоен, че народът ти е готов да го последва. Както всъщност се и оказа в продължение на този съботен ден. Няколко хиляди въоръжени „престъпници“ – откровено заявяващи през цялото време на придвижването си, че „Русия скоро трябва да има друг президент“ (препрочетете си постовете на Пригожин) – маршируваха абсолютно невъзпрепятствани към Москва и през цялото време не срещнаха никакво противодействие. Можеха да влязат в нея (а сигурно и в Кремъл) буквално вечерта на същия ден, в който бяха потеглили от границите на Украйна.
И ето: тук идва най-важното. Ако – както ни обясняват „експертите“ това действително бе някаква „гениално замислена“ политическа операция на Путин, какво би следвало да е разбрал той в резултат от нея? Защото не може да не е видял, че „превратаджията“, „разбойникът“ бе посрещан във всички населени места, в които армията му влизаше с приветствия. А това означава, че ако Пригожин не се беше спрял сам, никаква „гражданска война“ май не би и имало. „Героичният“ руски народ бе готов да приветства новия „цезар“ със същия ентусиазъм, с който само довчера бе приветствал предишния. Той, „героичният“ руски народ, се оказа основният „вътрешен враг“ на Путин. Защото, макар гръмогласно говорещите от негово име „Изборски клубове“, „неоевразийски пророци“ и митроносни жреци да внушаваха на света, че той кипи от ентусиазъм да възсъздаде круширалата след 1989 г. своя „империя“, да влезе в глобален сблъсък с „целокупния Запад“, (понеже „за какво му е и светът, ако в него няма да я има великата Русия“), оказа се, че той колкото желае това, толкова и не желае да бъде мобилизиран и изпращан да се бие за маниите си. Не, този народ нямаше сам да въстане срещу „цезаря“, дори да биха го довели до просяшка тояга, дори да биха изтребили в месомелачката на войната половината от популацията му. Но ако някой му покаже, че е най-силният в страната, той тутакси би му се покорил. Защото – и ето това би трябвало да е разбрал в онази събота Путин – неговият „велик народ“ всъщност е дълбоко, дори шизофренно двоедушен. Той, да – не може да живее, без да се чувства уникален, отстояващ себе си срещу целия свят – без да е обладан от мания за величие (всяка нормализация го докарва до дълбока и избиваща в агресивност депресия). И „цезарят“ Путин му бе осигурил тази мания. В същото време обаче този същият народ винаги е бил и дълбинно, вековно робски. Той – това видяхме миналата събота – ще приеме всеки нов господар – и ще приеме всичко, което той му каже – дори да е точно противоположното на онова, което му е повтарял вчерашния. И ето: „разбойникът“ ни напомни това. Напомни обаче за тази дълбинно резистираща шизофрения на руснаците и на Путин и на целия свят – смаяно проследил необезпокоявания от никого негов марш към Москва. Напомни ни, че Русия може да се преобърне на 180 градуса само за един ден. И не защото „душата ѝ е безгранична“, а защото е и маниакална и робска, и безумна и унизително страхлива. И такава е тя цялата – от населяващите я от Ростов на Дон до Москва и Петербург, та до самите ѝ върхове. Маниакален и страхлив, оказа се, е и Путин. Маниакален и страхлив е и Пригожин. Ето това видяхме миналата събота и си го припомнихме драматично. И въпреки бързия край на авантюрата, то се запечати в съзнанието ни. Запечати се в съзнанието и на родните русофили, които си дадоха сметка, че на обожествяваната от тях Русия никога не може да се разчита напълно. Затова, впрочем, и до днес са толкова бесни.
