Популистката реторика за "марш за справедливост" за "спасяване на Русия", която Пригожин разгърна сред абонатите на своята мрежа от канали в Telegram, напомня на призивите на Мусолини към ветераните от Първата световна война в Италия.
Той им казва, че тези, които са били в окопите, заслужават правото да ръководят Италия и да заменят нейния корумпиран елит. Но народната подкрепа за шефа на "Вагнер" в Русия е съмнителна. Руските ултранационалисти го презират, не на последно място защото е евреин, дори са го нарекли гарсон заради бизнеса му с ресторанти и кетъринг. Няма индикации, че той може да бъде популярен сред обикновените руснаци - репутацията му е по-скоро на ексцентричен човек или криминален авантюрист, отколкото на герой. С дрезгав глас и особено кръвожадно чувство за хумор, той е далеч от оратора, какъвто е бил Мусолини.
С други думи, няма много причини, поради които Пригожин да разчита на триумф, подобен на този на Мусолини, въпреки че опитната бойна сила, способна на страховито поведение в градски условия, не може да бъде пренебрегната. Въпросът сега е как Путин може да предприеме действия за неутрализиране на тази заплаха и да утвърди властта си, без да застрашава военните усилия в Украйна. Ходът на Пригожин вече предизвиква много празнично вълнение в Украйна и дори някои руски либерални опозиционери, особено милиардерът в изгнание Михаил Ходорковски, го подкрепят, не защото са му фенове, а защото имат общ враг. В края на краищата самият Путин позволи на наемническата армия на Пригожин да процъфтява и да води важни битки в Украйна. Потискането ѝ е поне голяма загуба. То е и тест за лоялност за военните командири и войниците, които вече са деморализирани от относителната липса на успехи в Украйна. Путин сигурно се чуди дали решителната твърдост, необходима за потушаване на опита за преврат, се намира някъде в неговия апарат за сигурност, а ако тя не бъде проявена скоро, украинските войски само ще атакуват с по-голяма сила.
Може би е показателен знак, че в речта си Путин не просто избягва да произнесе името на Пригожин - той не споменава и Шойгу, и Герасимов, заклетите антагонисти на бунтовния военачалник. Макар че Путин не може да не се застъпи за тях, просто защото те представляват държавата, той едва ли може да се радва, че са позволили конфликтът им с Пригожин да ескалира до степен, която застрашава самия му режим. Твърденията на Пригожин срещу тях звучат правдиво за много руски войници, които знаят, че не са били командвани или снабдявани ефективно. Путин сигурно се чуди дали тези настроения са достатъчно широко разпространени и силни, за да накарат войниците да се обърнат и да се приберат у дома, както направиха руските войници в края на Първата световна война.
Вероятно Пригожин ще загуби, но бягството му е ясен знак, че Русия не печели в Украйна. Всъщност инвазията все повече прилича на същото приключение като този отчаян "поход на справедливостта".
