Американските политици трябва да отстъпят и да се отнесат към украинския конфликт като към предизвикателство за европейската сигурност, а не като към глобален кръстоносен поход за морала

Съединените щати са на война в Европа. За щастие, не загиват американци (поне доколкото правителството признава). Но Вашингтон демонстративно и гордо убива руснаци. Администрацията на Байдън режисира пълномащабна прокси война срещу ядрено въоръжена сила.

Ролята на САЩ бе наскоро посочена от The New York Times, който писа: „Класифицирани военни документи, които разкриват подробно тайните планове на Америка и НАТО да поставят украинската армия начело на планирана офанзива срещу Русия, бяха публикувани тази седмица в социалните медии.“ Въпреки че Вашингтон и Брюксел не диктуват тактиката на украинското бойно поле, тяхната помощ определя възможностите на Киев.

Украинците демонстрираха колко важна е мотивацията – решимостта да защитят родината си – както и креативност и гъвкавост в боя. Независимо от това обаче, успехът изисква и правилните средства. Без цунамито от съюзнически пари и оръжия за Украйна, битката би изглеждала съвсем различно.

Конфликтът е във втората си година, а краят му не се вижда, тъй като наблюдателите му гледат през тъмно стъкло. Русия загуби много хора и средства, а тактиката ѝ остава недостатъчна. Многоочакваната голяма офанзива на Москва с нови мобилизирани човешки сили засега избледнява.

В противовес, администрацията на Байдън изважда напред украинска офанзива, но е важно да се гледа отвъд пропагандното прогнозиране. Изтичането на разузнавателните данни разкри, че личните оценки на администрацията са много по-негативни: „Затрудненията на Украйна при събирането на войски, амуниции и оборудване могат да доведат до невъзможност на армията да се справи с първоначалните цели на Киев за очакваната контраофанзива с цел възвръщане на окупирани от руснаците територии тази пролет.“

Дори и ако съюзническата помощ продължи да крепи Украйна в боя срещу нейния по-голям противник, за Киев ще остане трудно да си възвърне изгубените територии, особено Крим, да не говорим да спечели войната. Резултатът може да бъде продължителна безизходица с периодични избухвания, които Вашингтон би трябвало да иска да избегне.

Как да подбутнем страните към мир? Американските политици трябва да отстъпят и да се отнесат към конфликта като към предизвикателство за европейската сигурност, а не като към глобален кръстоносен поход за морала.

Руската инвазия беше ужасна грешка. САЩ трябва да подкрепят независимостта на Украйна, да осигуряват основна помощ и да санкционират Москва. Интересът на Америка в Украйна обаче е ограничен. Украйна, която е управлявана от Русия още отпреди основаването на Съединените щати, никога не е била проблем за американската сигурност. А ескпандиращата прокси война увеличава риска от ескалация, поради което е още по-важно Вашингтон да тласне двете страни към преговори.

За да направят това, американците трябва да видят руско-украинската война ясно. За начало Вашингтон трябва да изостави свещеното си опяване за битка между демокрацията и автокрацията. На многообсъжданата, но слабо оценена среща на върха за демокрацията, държавният секретар Антъни Блинкен настоя, че „тази война е атака не само срещу Украйна, но и срещу основания на правила международен ред, който иска да защити международния мир и стабилност и да задържи, по думите на Хартата на ООН, „равните права на мъжете и жените и на нациите, големи и малки.“

Подобна реторика може да е въздействаща за западния либерален елит, но няма полза в hлобалния Юг, чиито народи страдат от векове от американското и европейско грабителство. Създателите на „основания на правила ред“ редовно изключват себе си от неговите изисквания. Сериозно и без чувство на ирония Блинкен осъди „агресивните, ревизионистки външни политики“ скоро след двайсетата годишнина от незаконната инвазия на Вашингтон в Ирак. През годините САЩ са финансирали и подкрепяли по други начини ужасяващи диктатори, включително саудитския Мохамед бен Салман, иракския Саддам Хюсеин, иранския Мохамед Реза Пахлави, заирския Мобуто Сесе Секо, индонезийския Сухарто и сомалийския Мохамед Саид Баре.

Твърденията, че Украйна защитава Запада и че поражението на Киев ще отприщи руска блиц война срещу Атлантика, са глупави, особено след демонстрираната от Москва военна некомпетентност. Една Русия, неспособна да подчини по-малката си и по-слаба съседка, няма да тръгне да завладява континента, който притежава десет към едно икономическо и три към едно човешко предимство. Във всеки случай, от идването си на власт преди четвърт век, Пути не е правил опити да реконструира със сила Съветския съюз.

В действителност Путин е далеч по-неагресивен от своите американски опоненти, които редовно и многократно са обстрелвали с дронове, бомбардирали, нападали и окупирали други държави с цената на огромни човешки жертви. За Путин Украйна винаги е била единствена.

САЩ и техните политически съюзници трябва да признаят ролята си за започването на войната. Със сигурност обаче Путин взе решението да нападне и е отговорен за целия последвал ужас. Но все пак Западът повлия на поведението му. Възгледите на Путин се промениха значително от обръщението му пред Бундестага през 2001 г. до речта му на Конференцията по сигурността през 2007 г. в Мюнхен. Ако Вашингтон и Брюксел се бяха държали различно, днес Европа със сигурност щеше да се радва на мир.

Путин, а също и елитът по сигурността на страната му, заедно с широката общественост, бяха най-силно разгневени от това, че НАТО нарушава многобройните си ангажименти и се движи все пó на изток. Фиона Хил, която беше част от Съвета по национална сигурност на Тръмп, предупреди, че подобни ходове „вероятно ще провокират превантивно руско военно действие“.

Западните лидери благочестиво настояваха Москва да не се чувства заплашена, но алиансът действаше агресивно „извън зоната“ – разчлени Сърбия и предизвика смяна на режима в Либия. САЩ също така незаконно нападнаха Ирак, което Путин изтъкна в Мюнхен. „Цветните революции“ и подкрепата на съюзниците за уличния пуч срещу избрания в Украйна президент допълнително подхраниха параноята на Русия. Нито едно от тези събития не оправдава агресията, но ако Москва беше действала по подобен начин в Мексико или Канада, истерични искания за действие щаха да залеят Вашингтон.

И най-сетне, администрацията на Байдън трябва да изостави късогледите и погрешни желания за унижаване и дори унищожаване на Русия. На абстрактно ниво отстраняването на Путин и отслабването на Москва изглеждат привлекателно. Но критичният въпрос е: в сравнение с какво? Ако Путин падне, той най-вероятно ще бъде заменен с по-безогледен националист, с по-силни връзки със службите за сигурност. Либералите от западен тип са малко и са политически импотентни.

Превръщането на Русия в гневна, изолирна, страшна и унижена, но все още добре въоръжена страна, няма да донесе стабилен и мирен ред. Представете си наистина голяма Северна Корея, с много повече ядрени оръжия и с много други смъртоносни оръжия. Колапс на Русия може да доведе до множество граждански войни и много неконтролирано ядрено оръжие. Представете си наистина голяма Югославия с хиляди глави ядрено оръжие. Кой иска да заложи, че това ще доведе до стабилност, демокрация и мир за американската ни родина?

Каква би трябвало да е тогава целта на Вашингтон?

Първо, край на враждебните действия. Човешките и материалните жертви на войната са огромни. Докато боевете се водят, опасността от ескалация съществува. Всъщност, колкото по-лош е конвенционалният резултат за Москва, толкова по-голяма е вероятността Путин да прибегне до ядрени оръжия или други извънредни мерки. Американците поеха огромен риск, когато трябваше да се справят със Съветския съюз за Куба. И не трябва да правят същото, конфронтирайки се с Русия заради Украйна.

Само Киев може да реши курса си, но мирът трябва да бъде приоритет. Украйна е бойното поле. Загиват цивилни, вършат се зверства, опустошават се градове, пръснати са бежанци, разрушени са животи. Президентът Володимир Зеленски обаче настоява „светът да знае: Уважението и редът ще се върнат в международните отношения само тогава, когато украинският флаг се върне над Крим.“ Украинският външен министър Дмитро Кулеба отиде още по-далеч, декларирайки, че „Русия трябва да се изтегли от всеки квадратен метър украинска територия“ и „агресорът трябва да плати за всички разрушения, причинени на Украйна“.

Блинкен намекна за подкрепата на САЩ за максималистките искания на Киев, като посочи, че правителството на Зеленски трябва „да бъде отворено към волята на украинците“, които, както показват допитванията, искат да се бият за Крим, почти независимо от цената. САЩ обаче нямат причина да финансират или да подкрепят по друг начин подобен курс.

Второ, главна цел на Америка във войната трябва да бъде запазването на независимостта на Украйна. САЩ имат слаб интерес от крайните граници или военния статус на тази държава. Блинкен настоя, че „мирът трябва да бъде справедлив и трябва да бъде траен“. Реално, само второто наистина има значение за Вашингтон, за когото неутрална Украйна без Крим би трябвало да бъде удовлетворяващ резултат. По време на Студената война Финландия беше модел за географски компромис – свободна вътрешно, но ограничена международно. Вашингтон трябва да калибрира помощта си, за да подкани Киев към реалистичен край.

Трето, разрешаването на настоящия конфликт трябва да стане важна стъпка за прехвърлянето на отговорностите за отбраната на Европа върху Европа. Това означава Киев да не бъде привличан в НАТО и да не бъде предоставяна отделна военна гаранция за Украйна. Приоритетът трябва да бъде развиването на европейска система за сигурност, създаваща стабилен мир за всички страни. След повече от 70 години, европейците отдавна са пресрочили поемането на грижата за собствената си защита. Въпреки миналогодишните обещания да направят повече, много от тях или не действаха, или дори се отдръпнаха. Само ако Вашингтон започне да прави по-малко, съюзниците на Америка ще почувстват нужда да правят повече.

Четвърто, каквото и да се появи в края на войната, то ще трябва да отразява географските реалности и да отговаря на предполагаемото чувство на уязвимост на Москва. Никой не иска да поощрява агресията, но стабилността може да бъде постигната, само ако Русия вярва, че споразумението удовлетворява основните ѝ нужди. Неправилното отношение на съюзниците към Москва след края на Студената война създаде предпоставките за настоящия конфликт, точно както подобно късогледо отношение към Германия след края на Първата световна война насърчи повторение на световния конфликт. САЩ не трябва да се опитват да налагат втори Версай на Москва.

И последно, крайната цел трябва да бъде реинтегрирането на умиротворена Русия в международния ред – дипломатически, културен и икономически. Една Северна Корея е достатъчна. Превръщането на Москва в много по-голям и въоръжен еквивалент, тежко зависим от Китай, вероятно няма да свърши добре. Въпреки че по принцип руската държава трябва да плати  цена за действията си, Западът трябва да укроти разбираемите искания на Киев за справедливост и отмъщение. Придобивките ще трябва да бъдат върнати, а санкциите – отменени. Точните детайли трябва да бъдат договорени, но Вашингтон трябва да действа от името на американските интереси, а не на украинските страсти.
Тъй като нито една от страните не проявява голям интерес към преговори, войната изглежда далеч от бързо приключване.

САЩ трябва да променят финансовите и материалните си ангажименти към Киев, за да избегнат раздуването на украинските очаквания. Вашингтон трябва да даде да се разбере, че за Украйна е от съществено значение да оповести желанието си за разговор, в противен случай рискува да се озове във войната сама, без американска и вероятно без европейска помощ.

Приоритет на Вашингтон трябва да бъде спирането на риска от Армагедон, независимо колко малък може да изглежда този риск. Нито Америка, нито Европа могат да си позволят да повторят Първата световна война, в която всички страни осъзнаваха, че конфликтът трябва да бъде приключен, но никой не искаше да направи първата крачка към спиране на касапницата.

САЩ трябва да инициират разговори с Москва и да изяснят какъв modus vivendi може да бъде постигнат, за да се спре войната, като се защитят основните интереси на всяка от страните. САЩ трябва да заявят готовността си да удовлетворят проблемите на Москва със сигурността, противно на миналия февруари, но да предупредят Русия да се въздържа от прекалени искания, като например окупиране на Украйна. Всички проблеми трябва да бъдат сложени на масата.

Дъг Бандау е старши научен сътрудник в Института Катон. Бивш специален помощник на президента Роналд Рейгън, той е автор на книгата „Международни лудости: Новата глобална империя на Америка“.

theamericanconservative.com, Превод: Екатерина Грънчарова