Кой е най-подходящият език, чрез който да разберем сложните събития в света днес? Икономическият? Политическият ли? Или пък културният? Започнах да си мисля, че може би е психологическият, пише глбалната бизнес колумнистка на Financial Times Рана Форухар.
Психолозите (поне много от тези, които познавам) са склонни да разделят света на два типа личности: параноици, които действат така, сякаш винаги играят игра с нулева сума (печалбата за един означава загуба за други – бел. прев.), и депресивни, които са по-склонни да изпитват нюанси (и следователно тъга). Точно както хората могат да клонят към някой от тези полюси на личността, това важи и за държавите. Нацистка Германия беше параноична, както Русия днес. Скандинавските социалдемократически държави са депресивни. Такъв е и ЕС.
Последните глобални събития, от Брекзит и избирането на Доналд Тръмп до войната на Русия срещу Украйна или икономическото отделяне, също могат да се разглеждат през психологическа призма. Както разкрива поведенческият икономист Робърт Шилър в работата си върху наративната икономика, подобни събития се движат от „доминацията и яркостта на определени истории, а не от чисто икономическата обратна връзка или мултипликаторите, които икономистите обичат да моделират“.
Такива истории може да са субективни, но ефектите са реални. Работата на Шилър изследва как събития като пазарната корекция през 1920-21 г., най-рязката в историята, са били движени колкото от обезпокоителни разкази за възхода на комунизма, грипа и расовите бунтове, толкова и от погрешна лихвена политика. Историите оказват влияние върху нашата психология, а тя от своя страна променя света.
Никъде днес това не е по-валидно, отколкото в отношенията между САЩ и Китай. В неотдавнашната си книга „Случаен конфликт“ професорът от Йейл и бивш ръководител на Morgan Stanley Asia Стивън Роуч прилага психологически подход към нарастващите търкания между двете страни. Кулминацията беше отмененото посещение на американския държавен секретар Антъни Блинкен в Пекин, след като китайски шпионски балон премина през цялата територия на САЩ.
Роуч оприличава реакцията, както и ескалацията на дипломатическото напрежение между двете страни през последните няколко години, с тази на несигурна двойка, дълбоко в конфликтната фаза на взаимозависимостта си. Двойката, в този случай Китай и САЩ, се нуждаят един от друг поради причини, които не обичат да назовават. „На икономиката на САЩ, която има недостиг на спестявания, й липсва нещо“, пише Роуч, като е разтревожен относно целите за развитие на Китай, които включват използването на излишъка му от спестявания по начини, които могат да отклонят капитала от долара. Междувременно „Китай, на който му липсва вътрешна подкрепа за движения от потребителите растеж“, се чувства застрашен от американските мита.
Той е прав. Макар че американските политици и от двете партии обичат да обвиняват Китай за „кражбата“ на работни места, Америка сама избра да изгради икономика, базирана повече на инфлацията на активите, отколкото на растежа на доходите. Чуждият капитал помогна за разточителството. Дългът на САЩ спрямо БВП е нараснал с 95 процентни пункта от 2000 г. насам и сега е по-висок, отколкото беше преди финансовата криза. Държавният дълг нарасна с 0,7 пъти БВП, най-вече в резултат на тази криза и след това на пандемията от Covid-19. Дългът на домакинствата и дългът на финансовия сектор са намалели от върховете си преди 2008 г., но все още са по-високи, отколкото са били преди 2000 г., според данни на McKinsey Global Institute. Всичко това би било много по-малко устойчиво, ако Китай спре да купува американски дълг.
Междувременно Китай може да сочи с пръст САЩ за търговските им войни, но от години следва меркантилистка икономическа политика и все още не е доказал, че може да вдъхне достатъчно вътрешно политическо доверие, за да накара хората да се разделят с кешовите си натрупвания, или да се справи със структурните проблеми на прекалената задлъжнялост, особено когато става въпрос за сектора на недвижимите имоти. Ако сегашната парадигма се запази, Китай ще остарее, преди да забогатее.
Проблемът с тази икономическа взаимозависимост, посочва Роуч, е, че тя по своята същност е реактивна. „Най-малкото смущение бива усилвано, рискувайки ответни мерки и прогресивно отделяне. Китайският балон предизвика дипломатически отговор от Блинкен, който поразително напомня на действията от Студената война през 1960 г., когато СССР свали американския шпионски самолет U-2. Това, разбира се, постави началото на най-опасната фраза от първата студена война, кулминирала в кубинската ядрена криза“, казва той. „Няма доверие в конфликтната взаимозависимост, което затруднява сглобяването на парчетата от някога стабилните отношения. Това оставя конфликтната взаимозависимост свръх уязвима към искри.“ Тъй като председателят на Камарата на представителите в Конгреса на САЩ Кевин Маккарти скоро ще се отправи към Тайван, човек може да се зачуди дали тази островна държава няма да бъде следващата Куба.
И така, как могат двете страни да избегнат такъв катастрофален резултат? Като правят това, което всеки добър терапевт би посъветвал – използвайки изявления с лични местоимения. Американските власти трябва да признаят, че дългът е важен, като САЩ в крайна сметка трябва да започнат да се разпростират според чергата си, да спестяват повече и да използват тези спестявания за финансиране на нещата, които подхранват реалния растеж - инфраструктура, образование и основни научни изследвания и разработки. Белия дом на Байдън отбеляза добро начало с Американския спасителен план и Закона за чиповете, но ще отнеме години, ако не и десетилетия, за да се запълни празнината в инвестициите на малкия бизнес.
Китай от своя страна трябва да разбере как и защо е загубил доверието на света. От локдауни, през политически атаки срещу частния сектор, до капитализма на наблюдението, има причина китайските потребители все още да държат толкова много пари под дюшеците си. Няма нужда от балон, за да се види, че не Америка е виновна.
