Връщането към епохата на „големите“ войни – списанието „Русия в глобалната политика“ съвместно с Център за комплексни европейски и международни изследвания продължава публикуването на серия от статии за промените на международната сцена. Василий Кашин е кандидат на политическите науки, директор на Център за комплексни европейски и международни изследвания на Националния изследователски университет „Висше икономическо училище“.

 

Руската „специална военна операция“ в Украйна е първият за последните тридесет години крупен военен конфликт, който се води между съпоставими сили. В него за първи път е задействан на практика пълният арсенал от съществуващите средства за водене на бойни действия на суша, освен ядреното оръжие.

Много видове оръжия, в частност свръхзвукови ракети, и вероятно оръжие с използване на изкуствен интелект (под формата на руския баражиращ боеприпас „Ланцет“), бяха използвани за първи път в пълномащабни бойни действия.

След 1991 г. до този момент междудържавните конфликти се характеризираха или с ярко изразен дисбаланс на силите (САЩ – Ирак през 2003 г., Русия – Грузия през 2008 г.), или с политически обусловени ограничителни рамки (Каргилската война (между Индия и Пакистан – б.пр.) през 1999 година).

Извън тези изключения еднополярният ред, възникнал вследствие разпадането на СССР и победата на САЩ в Студената война, обуслови временното преобладаване на специфичен вид въоръжени конфликти – бунтовнически войни, които се водеха от редовни армии срещу нередовен противник.

В някакъв момент възникна усещането, че винаги ще бъде така. През 2000-те и в началото на 2010-те години, на фона на тежки и неуспешни бунтовнически войни в Ирак и Афганистан, САЩ намалиха купуването на тежки и високотехнологични оръжия, орязаха много переспективни програми. Жертва на тези мерки станаха програмата за производството на най-добрия в света в онзи момент изтребител F-22, както и програмата за модернизация на техниката на сухопътните войски Future Combat Systems. Това се направи, за да може да се закупят повече бронирани автомобили, неуязвими от мини, и друга необходима в „полицейската война“ техника.

Тридесетте години на бунтовнически операции оказаха силно влияние върху обществото и въоръжените сили по целия свят, включително и руските. Те сериозно деформираха представата за война, принуждавайки ни да забравим много основни истини.

Военните конфликти, които се водеха при явно техническо превъзходство на една от страните, формираха у обществото и у политиците крайно нереалистична представа за нивото на риска и загубите, както и за степента на неопределеност, съпровождащи войната. Поколения офицери са възпитани за война с неравностоен противник, а сега им се налага да участват в първата от поколения пълноценна война. В резултат, този конфликт показа сериозни недостатъци в стратегията, тактиката, техническото оборудване и бойната подготовка на войските както от страна на Русия, така и от страна на Украйна и поддържащите я западни съюзници.

Завръщането към епохата на „големите“ войни - кървави, интензивни конфликти, водени с употребата на пълния арсенал, освен ядреното оръжие, може да се счита за признак за окончателното завършване на тридесетгодишната епоха на еднополярния световен ред. Началото на такава война беше положено от най-малко два фактора: провал на инструмента на „икономическо удържане“ от страна на САЩ и ЕС и появата на военна сила, способна, макар и опосредствано, да влезе в противоборство с целия Западен свят.

Съотношение на силите в зоната на конфликта

Решението на руското ръководство да води бойни действия срещу Украйна не просто с мирновременна армия, но и без привличане на наборници, означава, че от началото на пълномащабния конфликт с Украйна на руските части им се налагаше да водят бойни действия с противник, който по численост ги превъзхожда в пъти.

Сухопътните войски и десантно-щурмовите войски на въоръжените сили на Украйна (ВСУ), в съчетание с националната гвардия и пограничните войски на Украйна, в мирно време имат численост, съпоставима с руските сухопътни войски и въздушно-десантни войски, даже без провеждане на мобилизация в Украйна.

Преди войната във ВСУ служеха 200 хиляди души (126 хиляди в сухопътните войски и още 30 хиляди в десантно-щурмовите), а общо във ВСУ бяха заети 255 хиляди души. Отчитането на гражданския персонал има смисъл, тъй като в условията на отбранителна война на своя територия той продължава да играе важна роля в обезпечаване действията на ВСУ.

Преди войната в националната гвардия на Украйна има 60 хиляди души. Още 50 хиляди души се числят в пограничните служби на Украйна. Към военните действия бяха привлечени и специалните подразделения на полицията и Службата за сигурност на Украйна, където на служба са още няколко хиляди професионални бойци.

Преди началото на бойните действия беше започната мобилизация, която се разгърна в пълна мяра вече в хода на специалната военна операция (СВО). Числеността на различните украински военни формирования беше доведена до 700 хиляди души, с перспективи за нарастването й до 1 милион и повече.

При руския мораториум за призоваване на наборниците превъзходството беше категорично. В средата на май украинският министър на отбраната Алексей Резников оцени руската групировка на територията на Украйна на 167 хиляди души.Тази цифра не отчита авиацията, флота и някои ракетно-артилерийски части, действащи от територията на Русия, както и намиращите се там резерви. В своите сметки украинците не правят разлика между чисто руските войски и силите на ДНР и ЛНР, където, за разлика от Русия, беше проведена мобилизация. Някои части от народните милиции на двете републики се проявиха по най-добър начин в конфликта, въпреки че имаше какво да се желае от техническото оборудване даже и на най-старите и най-заслужилите формирования на ЛНР и ДНР.

На луганските и донецките резерви, съставляващи съществена част от съюзните сили, в ранния стадий на конфликта се раздаваше откровен боклук, включително въоръжение и снаряжение от времето на Великата отечествена война. Има немалко скандални снимки на трилинейни винтовки на донецките запасняци, направени през март и даже април. Много от проблемите с оборудването на резервите от „народните републики“ и изплащането на паричните им надбавки не са решени и до сега.

Руската армия преди СВО: проблемът със смяната на парадигмата

Характерът на войната по естествен начин произтича от структурите на въоръжените сили на страните. Русия влезе в конфликта с най-малобройните сухопътни войски в своята нова и най-нова история. Например, амрията на Петър Велики, при население 13 милиона е включвала повече от 200 хиляди войници от редовните войски и около 100 хиляди души от нередовни формирования (калмици, казаци, башкири и други).

Руските сухопътни войски, според достъпни публикации, са наброявали 280 хиляди души през 2021 г. при същите размери на страната и спрямо много по-голямо население. На сухопътните войски се пада една трета от общата численост на руските въоръжени сили.

Тази структура на въоръжените сили отразява формирането в периода 2000-2010 г. на специфичните възгледи на руското ръководство за характера на заплахата. Едромащабната сухопътна война се смята за малко вероятно катастрофално събитие, възможно само в случай на стълкновение между Русия и НАТО и тази перспектива трябваше да се удържа, за сметка на инвестициите в стратегическо въоръжение.

Силите от общ характер трябваше да изиграят своята роля в ранния етап на ескалация на геополитическия (много малко вероятен) конфликт на Русия с НАТО. Но все по-голяма роля в тази задача започна да играе борбата с всевъзможните хибридни заплахи, както и участието в различни видове експедитивни операции, призвани да укрепват руската външна политика в различни части на света.

За пример на успешна експедитивна кампания може да послужи операцията на руските въоръжени сили в Сирия. На цената на умерени средства и загуби тя донесе на Русия конкретни ползи под формата на укрепване на позициите с Близкия Изток, включително и при обсъждането на нефтената тема. Беше снижена терористичната заплаха чрез целенасочено изтребление на отиващи да се сражават на страната на ИДИЛ наборници от бившия СССР. Беше спасен приятелски настроеният към Русия режим. Тези резултати бяха постигнати от части, които по брой са приблизително равни на усилена бригада, с подкрепа от няколко десетки самолети и вертолети, действащи от базата Хмеймим.

Друг пример за успешно действие е участието на руските войски в операцията за стабилизиране на Казхстан през януари 2022 година. Русия се оказа способна в най-кратки срокове да разгърне в съседна страна значителен контингент, който, без да влиза в директни стълкновения с противника, позволи да се стабилизира ситуацията във важна съседна страна и да не се допусне потъването й в гражданска война.

Една от последиците на подобен модел на развитие на руските въоръжени сили беше високата спрямо сухопътните войски численост на въздушно-десантните войски, които превъзхождат сухопътните по мобилност, но отстъпват пред тях по защитеност и огнева мощ. Ключовото свойство на въздушно-десантните войски – парашутният десант – не е било нужно нито веднъж в нашата военна история след Втората световна война. А именно на това странно увлечение по парашутизма се дължи разработването и производството на отделна линия бронетехника, както и други особености в тяхната структура и въоръжение, намаляващи огневата им мощ и защитеността. Крайно скъпоструваща е и самата парашутна подготовка.

Високият престиж и политически статут на въздушно-десантните войски се допълва от ролята им на незаменим инструмент при провеждането на експедитивни операции, както в пост-съветското пространство, така и извън него. В резултат, допълнително се намаляваше числеността на „тежките“ части на сухопътните войски, с които разполагаше руското ръководство и които биха могли да бъдат задействани при война в Европа.

Проблеми на флота

Друго следствие от възприетия модел на руските въоръжени сили беше запазването на раздутия, значително превъзхождащ икономическите възможности на страната Военноморски флот, чиято основа се състои от големи кораби от съветски тип, с внушителни размери и обхват на плаване, с още по-внушителна цена на поддръжката.

Наличието на тези кораби позволяваше на Русия да поддържа илюзията, че е втора военноморска държава в света, способна да осъществява глобално военно присъствие. Илюзията беше измамна: значителна част от атомните целеви подводници, както и от надводните бойни кораби първи ранг във всеки произволно взет момент от времето се намираха в продължителни ремонти. Наличната на хартия „флота в открито море“ на Русия нямаше на разположение нито пари, нито съдоремонтни възможности, нито адекватна структура на базиране.

Запазването на маса остарели кораби във флота, поглъщащи човешки и материални ресурси, освен създаването на видимо морско величие, даваше надежда и за запазването на военноморските кадри в очакване на бъдещо превъоръжаване. Фактически преследването на статус и надеждите за далечно светло бъдеще съществено ограничиха текущото развитие на флота и военното корабостроене в Русия.

Средствата, изразходвани за поддържане на антикварните съветски „кораби 1-ви ранг“ на възраст от 30-50 години, можеха с голям успех да се използват за строеж на реално необходими корвети, фрегати от нов тип, със съвременно въоръжение, които сега не достигат на Русия в Черно море.

Директно стълкновение със страна, притежаваща съвременно морско въоръжение и разполагаща със средствата на дългогодишно разузнаване, видимо се считаше за малко вероятно. Около 2010 г. такъв подход вероятно е имал своите основания, но около 2020 г. ситуацията рязко се промени. Както показа историята с потопяването на крайцера „Москва“, в условията на пълномащабен военен конфликт ценността на 30-40 годишни кораби от съветски тип се изразява даже не в нулева, а в отрицателна величина. Загубата на всеки от тях е съпроводена от най-тежък удар по престижа на страната и духа на Въоръжените сили.

„Москва“ беше потопен на следващия ден, след като голяма група (повече от 1000 души) украински морски пехотинци се предаде в Мариупол – събитие, което изненада украинските власти и ги принуди неумело да увъртат и лъжат. В резултат сериозният удар по духа на противника беше изцяло нивелиран. Вместо това, психологически удар беше нанесен по нашето общество и армия.

Наличният флот на нашата страна в началото на СВО имаше като цяло съмнителна боеспособност и бойна ценност. При все това, флотът завличаше огромни човешки и материални ресурси. По достъпни данни, числеността на личния му състав в началото на годината е повече от 50% от числеността на сухопътните войски, а делът му в държавния отбранителен бюджет през последните години е много пъти по-голям, отколкото на сухопътните и въздушно-десантните войски взети заедно.

Ролята на авиацията

Ключово предимство на руската армия в тези условия стана съвременната и беоспособна авиация, получила обширен боен опит в Сирия. Но числеността на тази авиационна част, съотнесена с мащаба на военните действия е толкова малка, че не позволява да се осъществи въздушна кампания по модела на американците в Ирак през 1991 г. и в Югославия през 1999 година.

Ограниченото количество съвременни самолети на оперативно-тактическата и армейската авиация на руските военно-космически сили има същите причини, както и ограничената численост на сухопътните войски. Нуждата от тях като цяло се определяше като се изхождаше от ориентирането към експедитивни кампании в духа на сирийската.

Като говорим за бойни самолети на въздушно-космическите сили, които можеха да бъдат използвани в рамките на СВО в момента на нейното начало, съдейки по достъпните публикации за купуване на авиационна техника от Министерство на отбраната, имаме предвид няколко Су-57, стотина Су-35, около 110 Су-30 с различни модификации, около 120 изтребители-бомбардировачи Су-34 и около 140 модернизирани Су-25. Още около 30 Су-30 има във флотската авиация.

Сумарно това прави около 500+ съвременни ударни и многоцелеви самолети, които можеха да бъдат задействани в СВО с достатъчна ефективност и без чудовищни загуби. Останалата авиация на руските военно-космически сили се състои или от тясноспециализирани машини (например прихващачи МиГ-31 БМ), или от остарели модели, които не могат да се използват при наситената система на противовъздушна отбрана в украинската зона на военните действия.

Реално, ако отчетем и това, че процентът на изправните самолети винаги е значително по-нисък от 100, както и това, че не трябва да се оголват изцяло други стратегически направления, говорим за доста ограничено количество самолети, които по принцип биха могли да се използват в СВО. Ежедневно публикуваните данни на министерство на отбраната за нанесените удари позволяват да се предположи, че става дума за групировка от няколкостотин самолета на оперативно-тактическата и армейската авиации.

Определено може да се твърди, че спрямо площта на водените военни действия (площта на Украйна е около 600 хиляди квадратни километра) и протежението на фронтовата линия (повече от 2 хиляди километра), числеността на руската авиация е нищожна. Въпреки това, нейната роля в обезпечаването на настъпателната дейност на малобройните руски части е много голяма.

Фактически, руските авиационни части могат да постигат оперативно господство във въздуха само в една посока, която е главна в даден момент за руските войски (в последните месеци това е Донбас). В останалите посоки те действат епизодично, в качеството на „пожарна команда“, когато възникне неотложна необходимост.

Освен това, от брифингите на МО може да се предположи, че значителна част от ударите, нанесени от руски далечни бомбардировачи-носители на крилати ракети, се осъществяват също по тактически цели в Донбас, което извиква паралел с практиката, прилагана от авиацията на военно-въздушните сили на работническо-селската Червена армия по време на Великата отечествена война.

За пълното разбиране на ситуацията трябва да бъде отчетено, че в началото на конфликта Украйна притежаваше една от най-наситените и мощни ПВО системи в света, включваща в състава си десетки боеспособни дивизиони с ранни модификации на С-300, както и голям брой зенитно-ракетни комплекси Бук – М1, Оса – АКМ, Тор и други подобни. Всички тези системи са произведени през 80-те години, остарели са, но са много опасни даже и за съвременни самолети.

Много по-малка, но съвсем не нулева ценност, представлява и украинската авиация. Количеството боеспособни машини в началото на СВО е трудно да се установи, но големият брой машини, намиращи се на съхранение (вероятно много повече от 200 към началото на конфликта), позволяваше на украинската страна постоянно да вкарва в строя нови самолети – или според постъпването на резервни части за съветски машини от Източна Европа, или сглобявайки от три неизправни самолета един изправен.

Украйна наследи от СССР гигантска аеродрумна мрежа (повече от 40 летища). Летището е голяма, едроплощна цел, чието пълно разрушаване изисква огромен разход на боеприпаси, колкото и високоточни да са те.

Русия очевидно не разполага с ресурси да унищожи украинската аеродрумна мрежа, противникът може да я използва за разсредоточаване на своите бойни самолети и безпилотници, което и прави с относителен успех, опирайки се на западното разузнаване. Всякакви опити за сравнение на руската въздушна кампания в Украйна в 2022 г. с Ирак в 1991 г. или с Югославия в 1999 г., са нелепи. През 1991 и 1999 г. САЩ и техните съюзници решаваха задачите за унищожаване на остарелите системи за ПВО на противника, притежавайки не само огромно техническо, но и огромно числено превъзходство.

Срещу Ирак само реактивните бойни самолети бяха 1800, при поддръжка от значителен брой танкери, разузнавателни, самолети за радиоелектронно заглушаване и други специални машини. В украинската кампания Русия притежава вероятно 10 до 15 % от тези сили при далеч по-мощна система на ПВО на противника и сходни размери на Ирак и Украйна. В тези условия руските въздушно-космически сили се проявиха далеч по-добре, отколкото можеше да се очаква. Притежавайки ограничено количество съвременни разузнавателни платформи (като самолети с далечно радио-локационно оборудване, самолети за радио-електронно разузнаване), без да имат специализирани машини за пробив на ПВО, при недостатък на съвременни авиационни средства за поразяване, руските ВКС успяха въпреки всичко радикално да отслабят възможностите на украинската ПВО и се превърнаха в най-важния инструмент за поддръжка на руското настъпление. 

Техните загуби видимо, до този момент, са сравнително неголеми за подобен род конфликти. Достъпните интервюта на украински военнослужещи говорят за това, че авиацията (наред с балистичните и крилатите ракети) се възприема като ключов елемент на руското превъзходство, важен източник на загуби за украинската страна и сериозна заплаха за духа на войските. Но за провеждане на крупни въздушни кампании, способни бързо и радикално да променят хода на войната, въздушно-космическите сили нямат достатъчно сили. На границата на фантастиката са разпространяваните в руските социални мрежи фантазии за „разрушаването на мостовете на Днепър“ или за „разрушаването на украинската железопътна мрежа“, които веднага ще доведат Украйна до крах.

Украйна заема 15-то място в света по дължина на железопътната мрежа, Днепър в украинската си територия се пресича от над тридесет мостове и водноелектрически съоръжения, по които преминават железопътни релси. Всеки важен мост изисква директно попадение от десетки тежки боеприпаси, а разрушаването на ВЕЦ-овете на практика едва ли е осъществимо, като освен това подобни обекти имат мощна ПВО.

Естествено е, че ограничените сили на руската авиация и ограничените дневни лимити за използване на крилати ракети с морско базиране се изразходват за украинската транспортна мрежа само в определени случаи, когато транспортните обекти го заслужават (например разрушеният с голям труд мост в Заток, Одеска област. (По него преминаваше голям поток с оръжие за украинските военни сили – б.пр.))

Русия не разполага с никаква вълшебна пръчица, която би позволила мигновено спечелване на войната, но която не употребява под влияние на световното задкулисие и заради всевъзможни „предатели“.

Тактика и оборудване

Както е прието при пълномащабна война срещу равен противник, разразила се след дълго прекъсване, специалната военна операция разкри огромно количество слаби места в качеството, бойната подготовка и техническото оборудване на участващите в нея войски, и руски, и украински.

Основен и често споменаван и от двете страни проблем е неподготвеността на командващите части да действат в условия на пълномащабна война срещу съпоставим противник. Проклятия по адрес на глупаво командване звучат от окопите и от двете страни, като са малко по-начесто от украинска страна, отколкото от руска.

В този контекст показателни са многобройните интервюта на граждани от страните от НАТО – ветерани от локални войни, участващи в конфликта. В тях постоянно се подчертава, че ставащото в Украйна е напълно несравнимо с видяното в Ирак и Афганистан и че предшестващият им опит не ги е подготвил за това. Пред лицето на конфликт от рода на украинския, ценността на множество аспекти на бойния опит може да се окаже съмнителна. 

И от двете страни се съобщават оплаквания за постоянни проблеми със свръзката и управлението, честата принуда да се използват незащитени канали за свръзка и нарушения в управлението.
Военнослужещите от ВСУ споменават тези проблеми доста често, независимо от крупните доставки на западни средства за свръзка и хилядите терминали за спътникова връзка Starlink.

Руската страна, наред с оплакванията относно качеството на доставените средства за свръзка и техния недостиг, се оплаква и от различните стандарти при средствата за свръзка, използвани в различните ведомства (Военните сили и Руската гвардия), както и от общото ниско ниво на междувидовото взаимодействие. И двете страни имат усложнения заради дисциплината на свръзките: секретността на управлението може да се нарушава даже и при наличието на съвременно оборудване.

Жалбите от снабдяването също имат място и от двете страни. Снабдяването е недостатъчно и негъвкаво, не реагира на внезапно възникващите по време на война нужди на бойните части. Жалбите от украинска страна за снабдяването и обезпечаването на подразделенията с оръжие имат по-остър характер, отколкото руските, макар че и от двете страни ситуацията може значително да се различава в различните участъци на фронта и в различните части.

И от руска, и от украинска страна съществена роля за снабдяването с необходимото за войските имат доброволците, най-вече техните способности да реагират гъвкаво на реалните потребности на войските. Отсъствието на връзка с доброволците в някои случаи може да подкопае боеспособността на дадено подразделение.

Като много голям проблем за руската страна може да се отбележи недостатъчното количество безпилотници като цяло, и бойни в частност. Особено остро се усеща недостигът на малките безпилотници, от наличието на които, както показа конфликтът, пряко зависи боеспособността на пехотните подразделения. Впрочем, оплаквания от недостиг на безпилотници се чуват и от украинска страна. Украинската безпилотна авиация поняся непрестанни загуби от руските войскови ПВО и безпилотниците се оказват такъв разходен материал в тази война, какъвто са и ракетите.

Проблем за руската страна е и недостигът на средства за техническо разузнаване, което пречи да се реализира превъзходтсво на огневата мощ. По-конкретно, отбелязва се недостатъчното количество радиолокационни станции (РЛС) на артилерийското разузнаване. Асортиментът и количеството високоточни оръжия в авиацията и сухопътните войски се отчитат като недостатъчни, макар в този случай руските военни да се сравняват не с противника, а със Запада.
Като откровено изостанали и дори мизерни се възприемат отделни елелменти от руското снаряжение, по-конкретно личните аптечки. Забелязва се и недостиг на съвременни средства за наблюдение, най-вече термовизьори. Очевиден проблем за Русия е и отсъствието на бронетанкова техника от последно поколение и разработена от руския военно-промишлен комплекс активна защита на бронетехниката, което би позволило съществено да се намалят загубите.

От украинска страна се забелязват многобройни трудности с техническото обслужване и усвояването от личния състав на постъпващото от Запад оръжие. Разнообразието от видове оръжие, стичащо се от различни страни, внася в снабдяването на ВСУ допълнителна суматоха. Определящо влияние за хода на бойните действия ще има способността на всяка от страните бързо да реагира на неизбежните проблеми и грешки в изчисленията и да предприема твърди и решителни мерки за преодоляването им.

Защо специалната военна операция е такава?

Специалната военна операция е рискована кампания, която се води от Русия срещу числено превъзхождащ я противник, който има боен опит и получава снабдяване, финансиране, оборудване и разузнавателни данни от страните от НАТО начело със САЩ. Следва да се отбележи, че общият обем военна и икономическа помощ, отделена само от САЩ за Украйна по всички канали, превишава 50 милиарда долара.

Русия води кампанията, опирайки се на своите технически предимства (високоточно оръжие с далечен обхват, авиация, огнева мощ на артилерията, флот), по-високата обученост на някои части от руските въоръжени сили. Тези преимущества не са достатъчни за бързо съкрушаване на противника.

Голямо значение за запазване на стратегическата инициатива на Русия играе използването на слабите страни на украинската отбранителна стратегия на защита чрез „крепости“, в каквито тя превръща големите градове, което доведе до разкъсване на украинските сили по няколко направления още преди началото на конфликта.

Сили за бързо завършване на кофликта Русия нямаше изначално, няма и сега. Въпреки това, бойните действия се водят с явно превъзходство на руската армия, която продължава постепенно да завзема територии и да нанася на противника крайно тежки загуби, избягвайки до този момент мобилизация.

Характерът на СВО се определя основно не от тактиката и особеностите на техническото оборудване на страните, които са любими теми за обсъждане в социалните мрежи. В далеч по-голяма степен той се определя от политическите и стратегическите планове на участниците в конфликта, разработвани в продължение на много години.

Украйна в началото на СВО е почти 40-милионна страна, която не е член на НАТО, но разполага: с многочислени въоръжени сили с боен опит, значителни мобилизационни резерви, способна е в кратки срокове да получи значителна помощ от Запада, притежава значителни запаси опасно съветско оръжие и съществен военно-промишлен комплекс.

Поради степента, в която с помощта на Запада и на националистическата мобилизация на украинското общество се укрепиха въоръжените сили, Украйна започна да се превръща в трудно разрешим проблем за компактните „експедитивни“ руски въоръжени сили. Този проблем трябваше да бъде установен по-рано, за да може Русия да преустрои армията си. Проактивният удар, нанесен на 24 февруари, вероятно се е възприемал като най-добър от възможните варианти за развитие на събитията. 

Сега действията на руските войски, видимо, не позволяват на Украйна да реализира сценария с натрупване на достатъчно сили в западната част на страната и последващо преминаване в контранастъпление. Последното е особено слабо вероятно в условията на запазващо се руско превъзходство във въздуха.

Доставките на западно оръжие не попълват понесените от ВСУ от началото на конфликта загуби. Съдейки по всичко, основното оръжие „на колела“ се насочва към Донбас, направо в пещта, а не се струпва в Западна Украйна. ВСУ загуби значителна, вероятно по-голямата част, от своя подготвен за война личен състав и се сблъсква с падане на качеството на идващите в армията попълнения. Ситуацията се утежнява от растящите икономически проблеми на Украйна.

С оглед достъпната информация, може да се прогнозира по-нататъшно постепенно напредване на руските войски в Донбас, а след това и в други части на фронта в течение на предстоящите месеци, с начало на преговори и шансове за сключване на примирие в края на 2022 – началото на 2023 година. Примирието ще доведе до фиксиране на фронтовата линия в де факто граница между Русия и Украйна, но няма да реши съществуващите между страните политически проблеми. В резултат ще настъпи продължителен период на студено военно противостояние в Европа, скъпоструващо за всички въвлечени страни, но неизбежно и необратимо.

 

Василий Кашин, globalaffairs.ru Превод : Екатерина Грънчарова