Един изненадващ факт: във време, когато американците не могат да се споразумеят за почти нищо, има постоянно мнозинство в подкрепа на предоставянето на щедра икономическа и военна помощ на Украйна в борбата ѝ срещу усилията на Владимир Путин да я изтрие от картата. Това е двойно по-изненадващо, ако се има предвид, че повечето американци не можеха да открият Украйна на картата само преди няколко месеца, тъй като това е страна, с която никога не сме имали специални отношения.
Поддържането на тази подкрепа през това лято обаче ще бъде двойно по-важно, тъй като войната в Украйна навлиза в своеобразна фаза на „сумо“ – двама гигантски борци, всеки от които се опитва да изхвърли другия от ринга, но нито иска да се откаже, нито може да спечели.
Макар да очаквам известна ерозия, когато хората разберат колко много тази война повишава световните цени на енергията и храните, все още се надявам, че мнозинството от американците ще издържи, докато Украйна успее да възстанови суверенитета си във военно отношение или да сключи достойно мирно споразумение с Путин. Оптимизмът ми в близко бъдеще не се дължи на социологическите проучвания, а на четенето на историята – по-специално на новата книга на Майкъл Манделбаум „Четирите века на американската външна политика: Слаба сила, велика сила, свръхсила, хиперсила“.
Манделбаум, почетен професор по външна политика на САЩ в Университета „Джон Хопкинс“ (през 2011 г. написахме книга в съавторство), твърди, че макар отношението на САЩ към Украйна да изглежда напълно неочаквано и ново, то не е такова. Погледнато през призмата на американската външна политика – която книгата му убедително описва през призмата на четирите различни властови отношения, които Америка е имала със света – то всъщност е доста познато и предвидимо. Всъщност дотолкова, че и Путин, и китайският президент Си Дзинпин биха имали полза да прочетат тази книга.
През цялата история на САЩ нашата страна се е колебаела между два широки подхода към външната политика, обяснява Манделбаум в интервю, което е отзвук на ключова тема в книгата му: „Единият набляга на силата, националния интерес и сигурността и се свързва с Теодор Рузвелт. Другият набляга на насърчаването на американските ценности и се идентифицира с Удроу Уилсън.“
Макар че тези два мирогледа често се съревновават, това невинаги е било така. И когато се появеше външнополитическо предизвикателство, което беше в хармония както с нашите интереси, така и с нашите ценности, то удряше в десетката и можеше да получи широка, дълбока и трайна обществена подкрепа.
„Това се случи по време на Втората световна война и Студената война“, отбеляза Манделбаум, „и изглежда, че се случва отново с Украйна.“
Но големият, най-големият въпрос е: За колко време? Никой не знае, защото войните следват както предсказуеми, така и непредсказуеми пътища.
Предсказуемият по отношение на Украйна е, че с нарастването на разходите ще се увеличи несъгласието – в Америка или сред европейските ни съюзници – с аргумента, че нашите интереси и ценности са излезли от равновесие в Украйна. Те ще твърдят, че не можем нито икономически да си позволим да подкрепяме Украйна до пълната победа – т.е. да изтласкаме армията на Путин от всеки сантиметър от Украйна – нито стратегически да си позволим да постигнем пълна победа, защото изправен пред пълното поражение Путин може да употреби ядрено оръжие.
Признаци за това вече се виждат в изявлението на френския президент Еманюел Макрон от събота, че Западният съюз не трябва да „унижава Русия“ – изявление, което предизвика протестен вой от страна на Украйна.
„Всяка война в американската история е провокирала несъгласие, включително Революционната война, когато тези, които са били против, са се преместили в Канада“, обяснява Манделбаум. „Това, което обединяваше тримата ни най-велики главнокомандващи – Вашингтон, Линкълн и Франклин Рузвелт – като президенти по време на война, беше способността им да запазят ангажираността на страната за спечелване на войната, въпреки несъгласието.“
Това ще бъде предизвикателството и за президента Байдън, особено когато няма консенсус сред съюзниците или с Украйна за това как изглежда „победата“ там: Дали това е постигането на заявената в момента от Киев цел да си върне всеки сантиметър от окупираната от Русия територия? Дали това е да се даде възможност на Украйна, с помощта на НАТО, да нанесе такъв удар на руската армия, че Путин да бъде принуден да сключи компромисно споразумение, което все пак да му остави някаква територия? А какво ще стане, ако Путин реши, че никога няма да иска компромис, а вместо това иска Украйна да преживее бавна и мъчителна смърт?
В две от най-важните войни в нашата история – Гражданската война и Втората световна война, казва Манделбаум, „целта ни беше пълна победа над врага. Проблемът за Байдън и нашите съюзници е, че не можем да се стремим към пълна победа над Путинова Русия, защото това може да предизвика ядрена война – и все пак нещо подобно на пълна победа може да е единственият начин да спрем Путин просто да обезкърви Украйна завинаги.“
Което ни води до непредсказуемото: След повече от 100 дни сражения никой не може да каже как ще завърши тази война. Тя е започнала в главата на Путин и вероятно ще свърши само когато Путин каже, че иска да свърши. Путин вероятно смята, че той командва всички и че времето е на негова страна, защото може да понесе повече болка от западните демокрации. Но големите войни са странни неща. Както и да започнат, те могат да завършат по напълно непредвидим начин.
Позволете ми да предложа пример чрез един от любимите цитати на Манделбаум. Той е от биографията на Уинстън Чърчил за неговия велик прадядо херцога на Марлборо, публикувана през 30-те години на ХХ век: „Големите битки, спечелени или загубени, променят целия ход на събитията, създават нови ценностни норми, нови настроения, нова атмосфера в армиите и народите, с които всички трябва да се съобразяват.“
Манделбаум твърди, че Чърчил е искал да каже, че „войните могат да променят хода на историята, а големите битки често решават войните. Битката между Русия и Украйна за контрол над района в Източна Украйна, известен като Донбас, има потенциала да бъде такава битка.“
По повече от един начин. 27-те държави от Европейския съюз, наш ключов съюзник, всъщност са най-големият търговски блок в света. Те вече предприеха решителни действия за намаляване на търговията с Русия и на инвестициите в нея. На 31 май Европейският съюз се съгласи да прекрати 90 % от вноса на суров петрол от Русия до края на 2022 г. Това не само ще навреди на Русия, но и ще причини истинска болка на потребителите и производителите в ЕС, които вече плащат астрономически цени на бензина и природния газ.
Всичко това обаче се случва в момент, когато възобновяемата енергия, като слънчевата и вятърната, стана конкурентна на цените на изкопаемите горива и когато автомобилната индустрия в света значително увеличава производството на електрически превозни средства и нови батерии.
В краткосрочен план нищо от това не може да компенсира спада в руските доставки. Но ако заради войната в Украйна имаме година или две с астрономически цени на бензина и мазута, „ще видим масивна промяна в инвестициите на взаимните фондове и индустрията в електромобили, подобрения на мрежата, преносни линии и дълготрайно съхранение, което може да отклони целия пазар от зависимостта от изкопаеми горива към възобновяеми източници“, казва Том Бърк, директор на E3G, Third Generation Environmentalism, група за изследване на климата. „Войната в Украйна вече принуждава всяка страна и компания да ускори драстично плановете си за декарбонизация.“
Всъщност в доклад, публикуван миналата седмица от Центъра за изследване на енергията и чистия въздух и Ember, глобален енергиен мозъчен тръст, базиран във Великобритания, се констатира, че 19 от 27-те държави от ЕС „значително са увеличили амбициите си по отношение на внедряването на възобновяеми енергийни източници от 2019 г. насам, като същевременно са намалили планираното за 2030 г. производство на енергия от изкопаеми горива, за да се предпазят от геополитически заплахи“.
В неотдавнашна статия в McKinsey Quarterly се отбелязва: „В момента в България се наблюдава тенденция към увеличаване на производството на енергия от възобновяеми източници: „Военноморските войни през 19-ти век ускориха преминаването от кораби, задвижвани от вятър, към кораби, задвижвани от въглища. Първата световна война доведе до преминаване от въглища към петрол. Втората световна война въведе ядрената енергия като основен източник на енергия. Във всеки един от тези случаи военните иновации се пренасят директно в гражданската икономика и поставят началото на нова ера. Войната в Украйна се различава по това, че не предизвиква самата енергийна иновация, а прави нуждата от нея по-ясна. Въпреки това потенциалното въздействие може да бъде също толкова трансформиращо.“
Разберете: Ако тази война не взриви по погрешка планетата, тя може би ще помогне за нейното устойчиво развитие. И с течение на времето ще свие основния източник на пари и власт на Путин.
Не би ли било иронично.
