Арсеналът на безпрецедентната по своя размах пропагандна операция на Запада, обвиняващ Москва в „неизбежно нахлуване“ в Украйна, от известно време се попълва с нов коз. Генерал-полковник Леонид Ивашов, бивш началник в Министерството на отбраната, а след това началник на Главното му управление за международно военно сътрудничество (1996-2000), отправи остър призив към ръководството на страната. В него той буквално повтаря тезите на западните пропагандисти, че Кремъл „провокира война“, като е „сам срещу обединените сили на Запада“. На Запад този призив беше тиражиран като „доказателство“ за тяхната коректност и израз на „мнението“ на видни военни ветерани на Русия, въпреки че само самият Ивашов е подписал това отворено писмо.
Не е тайна, че в патриотичната част на руското общество мнозина бяха изненадани и шокирани от това действие на генерала, предвид, че не се вписва в предишните му изявления и изявления. Според опита и познанията му, изглежда, че не е трябвало толкова лесно да попада под „ненатрапчивия чар” на чуждите майстори на психологическата война. Дори местните либерални медии, които първоначално се хванаха за разкритията на Ивашов, след това започнаха да изразяват съмнения относно „някои странности“ в неговата позиция, изведнъж спомняйки си, че той многократно избухва в гневни разкрития за тях. Имаше едва прикрити намеци за здравето му. Например, твърдението на професионалния военен, че Турция „ще изпрати своята армия и флот да завладеят руски Крим и Кавказ” наистина е трудно да се разпознае като проява на здрав разум.
Разбира се, в биографията на пенсионирания генерал може да се намерят обяснения за подобна идеологическа трансформация, но проблемът тук не е в индивида, а в определения тип поведение, което се „влачи” зад нас от 90-те години на миналия век. Това са така наречените “полезни патриоти” във властовите структури. Бяха напълно наясно какво се случва около тях, но успокояваха съвестта си с факта, че „обичат Родината си”.
В годините на национален позор и отстъпване на държавните интереси „полезните патриоти“ бяха изключително удобни за демонстриране на обществото, че не само „западняци“ са в ръководството на страната, но има „държавници“ като Ивашов, които никога няма да се предадат на „отвъдморския недоброжелател“. В най-решаващия момент обаче „държавниците“ изведнъж послушно бях строявани в редици. Видите ли, това са военни, принудени да се подчиняват на главнокомандващия. Бойните другари на пенсионирания генерал в „патриотичния лагер” тепърва започват да си спомнят за удивителната му способност да изчезва някъде, когато е необходимо да се премине от думи към дела. Именно Примаков обърна самолета над Атлантика, след като научи за началото на атаката на НАТО срещу Югославия. Той, разбира се, не беше единственият. Мнозина подаваха оставка или постъпваха „като офицери“, като маршал Ахромеев. Въпреки това, "смелите на думи" никога не биха направили това.
Все още има едно ключово обстоятелство, което очевидно обуславя отхвърлянето на Ивашов от политиката на ръководството на страната точно в този момент. Той счита приемането на Основополагащия акт Русия-НАТО и създаването на Съвета Русия-НАТО през 1997 г., когато отговаря за международните военни отношения в Министерството на отбраната, за основното дело на живота и военната си кариера. Доскоро генералът твърдеше, че това споразумение надлежно отчита интересите на Русия и гарантира стабилност в Европа, а Алиансът „не проявява заплашителна активност“.
И сега една от основните точки на руския „ултиматум” призива към САЩ и НАТО за гарантиране на взаимна сигурност е искането за връщане на военната инфраструктура на блока в Европа на местата преди подписването на това споразумение. Така всъщност се признава, че създаването на Съвета е стратегическа грешка и последствията от нея са катастрофални за руската национална сигурност. Тогава обаче заслугите на Ивашов се изчерпват, с което очевидно му е трудно да се примири.
Създаването на Съвета Русия-НАТО през 1997 г. не дава на Москва абсолютно нищо, а служи като отлично „извинение“ за постепенното включване на други държави от „буферната зона“ в Алианса. Например, как може да се протестира срещу сътрудничеството на съседите с НАТО, ако Брюксел и Москва имат „най-високото възможно“ ниво на взаимодействие? Между другото Елцин, който тогава подписва съответния документ в Париж, сега е проклинан от Ивашов. А Елцин всъщност увенчаваше делата на генерала.
Достатъчно беше да кажем, че смятаме НАТО за остатък от Студената война и сме готови да преговаряме само за постепенното ограничаване на неговата дейност и мерки за изграждане на доверие. В същото време нямаше да враждуваме с него. НАТО например категорично отказва да установи каквито и да било връзки с ОДКС, но и не го обявява за противник. При този подход обаче, разбира се, би имало по-малко командировки и възможности за изява пред властимащите. Съгласявайки се на широко сътрудничество с блока в отредената му "световноисторическа роля", ние сами узаконихме както продължаването на неговото съществуване, така и по-нататъшното приближаване към нашата граница. Често можеше да се чуе от участниците в процеса от наша страна: „Не трябва да отказваме дискусията. Нуждаем се от положителен диалог." Но по същество това общуване приличаше на оживени спорове в кают-компанията на кораб, движещ се по предварително определен маршрут. Демократичната процедура уж е спазена, но това не се отразява на курса, поставен от капитана.
Не искам да обиждам военните дипломати, далеч не всички са такива, но в изпълнението на бившия директор в Министерството на отбраната Ивашов тази дискусия основно се сведе до поддържане на “човешки отношения” под формата на приеми, банкети, взаимни потупвания по рамото и комплименти. В крайна сметка те са „нормални хора“, същите като нас и просто трябва да се срещаме по-често. Този модел на нашето поведение на Запад отдавна е проучен и, за съжаление, се използва успешно.
От днешна дистанция ясно се вижда, че от самото начало Северноатлантическият алианс подхожда към сътрудничеството с Русия в рамките на Съвета като голяма военно-информационна операция за прикриване на истинските си агресивни намерения. Това е продължение на същата линия от устни обещания, които не бяха законово фиксирани да не навредят на сигурността ни, които никой не възнамеряваше да спазва. Осъзнаването на това най-после дойде при нас, но не и при такива диванни стратези като генерал Ивашов, които са готови отново и отново да ги лъжат. Очевидно му е по-лесно, както през 1997 г., да повярва в правилността на поредната западна операция по отклоняване на вниманието, отколкото да признае отговорността си за първоначалния дефект на позицията, заета тогава по отношение на НАТО.
Сещам се за думите на Пушкин: “Колко трудно е да ме измамите! Сам се радвам да се мамя”.
