Човешката изобретателност създаде интегрирана глобална икономика, оръжия за масово унищожение и заплахи за биосферата, на която разчитаме. И все пак човешката природа си остава тази на инстинктивно племенен примат. Това противоречие става все по-важно от преди, тъй като взаимозависимостта се задълбочава, a съперничеството между суперсилите расте, пише Мартин Уулф за Financial Times.
Това повдига отрезвяващ въпрос: възможно ли е разделеното човечество да осигури насъщни глобални обществени блага? След като Си Дзинпин, лидер на страната с най-големи емисии на парникови газове, реши дори да не присъства на климатичната конференция на ООН (COP26) в Глазгоу, отговорът не изглежда обнадеждаващ.
Основните глобални обществени блага са просперитет, мир и защита срещу планетарни бедствия като изменението на климата или сериозни пандемии. Тези блага са взаимосвързани: без мир между великите сили просперитетът е в най-добрия случай крехък; и нито мирът, нито просперитетът ще продължат в свят, опустошен от екологични катастрофи.
Държавите съществуват, за да предоставят обществени блага и въпреки това толкова често не го правят. Но не съществува глобална държава. Вместо това глобалните обществени блага трябва да се предоставят след споразумение между около 200 суверенни нации, особено конкуриращите се велики сили. Това води до изолирано поведение и спорове дали планираното споделяне на тежестта е справедливо.
След Втората световна война глобалният просперитет беше поддържан от смесица от правила и институции, създадени и управлявани от западните сили, водени от САЩ. Съветският съюз избра да остане извън новата система. Правилата, регулиращи търговията, бяха изградени на меркантилисткия принцип на реципрочността. Междувременно, след премахването на режима на обменните курсове на Бретънуудската система през 1971 г., валутите и капиталовите потоци бяха неуправлявани. Миграцията също бе оставена на решенията на отделните държави.
Междувременно глобалният мир се поддържаше от баланса на страха между враждуващите ядрени суперсили. Но това не изключваше прокси войни и много опасни моменти, особено кубинската ядрена криза през 1962 г.
И накрая, действията по отношение на околната среда и дори пандемиите бяха ограничени и неефективни, освен един голям успех - споразумението по Монреалския протокол за веществата, които разрушават озоновия слой от 1987 г. Участваме в дискусии относно заплахата от климатични промени от три десетилетия, но емисиите продължават да нарастват през цялото време.
Уви, нашата способност да предоставяме глобални обществени блага, скромна в миналото, вероятно ще се свие още повече с нарастването на съперничеството между САЩ и Китай. Вярно е, че Китай не пропагандира глобална идеология, както правеше Съветският съюз. Въпреки това Китай и САЩ са много различни държави - едната е централизиран деспотизъм, а другата е разпадаща се демокрация. За разлика от Съветския съюз, Китай има динамично пазарно стопанство, силно интегрирано в световната икономика. Освен това страната е от централно значение за решаването на глобалните екологични предизвикателства. Управлението на глобалните обществени блага - просперитет, защита на планетата и мир - не може да се направи без Китай.
И така, как може това да работи, не само през следващите няколко години, а през това, което вероятно ще бъде много десетилетия, вероятно поколения? Краткият отговор е: трудно. По-дългият отговор е: чрез амбициозна прагматичност. Трябва да приемем, че ние споделяме планетата и взаимодействаме един с друг твърде дълбоко, за да не си сътрудничим, колкото и да не се харесваме. Това, което трябва да направим, е да дефинираме и интернализираме фундаменталните интереси, които ни обединяват.
Какво може да означава това на практика?
Що се отнася до просперитета, най-важното изискване е всяка страна, особено суперсилите, да определи свободата, от която се нуждае, за да защити желаната икономическа и политическа автономия, и такава в областта на сигурността, като същевременно се придържа към ангажиментите, които правят действията й предвидими.
По отношение на мира целта трябва да бъде прозрачност относно целите и способностите на всяка страна, с оглед избягване на военни или други подобни изненади. Това ще изисква дълбока ангажираност между китайските и западните военни и граждански институции.
Що се отнася до опазването на планетата, едно от най-важните предизвикателства, от съществено значение е да се постигне съгласие за това как да се смекчат заплахите за климата. Резултатът от COP26 ще даде убедителна индикация дали това е възможно. Но по-големият капацитет за управление на пандемии също е спешен.
Намираме се в ключов момент от историята.
Старата, доминирана от Запада, икономическа система няма да се развие в по-подредена глобална система, както някои се надяваха през 90-те години. Междувременно остава голямото предизвикателство за осигуряване на мир в ядрена епоха, а по-новото предизвикателство за опазване на биосферата става все по-неотложно.
Не трябва да изоставяме опитите за глобално сътрудничество. Това би било катастрофа, застрашаваща мира, просперитета и планетата. Вместо това трябва да се съсредоточим върху дефинирането и осъществяването на минималното сътрудничество, което трябва да имаме сега, за да постигне човечеството това, от което всички имаме нужда.
Това ще включва единодействие за създаване или обновяване на: първо, институции и практики за насърчаване на просперитета, които могат да предложат икономическо развитие, управление на дълга и предвидима либерална търговия; второ, институции и практики за защита на мира, които ще осигурят прозрачност и надеждна сигурност за всички; и накрая, институции и практики за защита на планетата, които ще осигурят обитаема Земя за нас и фауната.
Нищо от това няма да е лесно. Но стигнахме до точка, в която алтернативата от надхвърляне на нашите ограничения означава катастрофа. За да се радваме на мир, да просперираме и да защитим нашата планета, трябва да се съгласим да не се съгласяваме, като същевременно си сътрудничим.
Не съществува друга разумна алтернатива.
Петър Нейков, редактор Аспарух Илиев
