Венецуела, някога най-големият производител на петрол в Латинска Америка и един от основателите на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), се сблъска с краха на своята петролна индустрия, предизвиквайки една от най-тежките икономически и хуманитарни кризи на века.
Проблемите далеч не са приключили за Венецуела и пропадащата ѝ икономика. Преди 1920 г. Венецуела е бедна селскостопанска страна, изправена пред много от проблемите, измъчващи други държави в Латинска Америка. Пътят на страната към превръщането ѝ в петролна суперсила и основател на ОПЕК започва през 1914 г. със сондажи в полето Мене Грандe, намиращо се на източните брегове на езерото Маракайбо. Това е първият търговски петролен кладенец във Венецуела, който дава началото на монументален петролен бум, трансформирал страната, превръщайки я до 1950 г. в четвъртата по богатство на глава от населението държава в света, пише Oilprice.
Тогава Венецуела е не само определяна за най-богатата нация в Латинска Америка, но и за най-развитата. Към 70-те години на миналия век страната, която сега е „обладана“ от социалистическа диктатура, е възхвалявана като най-стабилната демокрация в Латинска Америка по времето, когато повечето нации в региона са управлявани от военни диктатури.
Към 80-те години на миналия век демокрацията на Венецуела се разпада заради глобалната рецесия и рязко отслабналите цени на петрола. Тези събития натежават силно върху икономиката ѝ и държавните разходи, карайки страната да се обърне към дълговете. До края на 80-те години Каракас се обръща за помощ към Международния валутен фонд (МВФ). Институцията препоръчва ориентирани към пазара неолиберални икономически реформи, включително големи съкращения на бюджета, засягащи преди всичко социални програми като общественото здравеопазване и образованието. Когато тези реформи биват приложени от Каракас, те предизвикват значителни граждански вълнения. Реформите също водят до загуба на контрол върху инфлацията, което само влошава страданието на венецуелските граждани.
Тези събития илюстрират значителната зависимост на икономиката на Венецуела от петрола и уязвимостта на страната към по-ниските петролни цени. Неуспехът на правителството да диверсифицира икономиката далеч от петрола е виновен за кризата, като петролът е отговорен за около 80% от приходите от износ, почти една трета от националния брутен вътрешен продукт (БВП) и над половината от държавните приходи.
Рисунка на Уго Чавес. Снимка: Bloomberg L.P.
Към февруари 1989 г. по улиците на Каракас, някога описван като бижуто на Южна Америка, избухват безредици като недоволство от покачващите се цени и правителството задълбочават социалното недоволство. Жестоките репресии на правителството, нарастващата бедност, неравенството и сериозните съкращения на разходите предизвикват значително отрицателно вълнение сред бедните във Венецуела. Това социално и икономическо сътресение създава идеалната политическа среда за харизматичния офицер и социалист Уго Чавес, който печели президентските избори през 1998 г.
С встъпването си в длъжност Чавес започва своята Боливарска революция, реформира конституцията, създава обширни социални програми и преразпределя земята. Подобно на своите предшественици, Чавес ръководи икономиката почти изцяло на базата на петрола. Това е устойчиво само докато цените на петрола поддържат достатъчно високи нива. След смъртта на Чавес през 2013 г. и възхода на Николас Мадуро цените на петрола отново се сриват в края на 2014 г., когато Саудитска Арабия увеличава предлагането, за да си възвърне пазарния дял. Зависимата от петрола икономика на Венецуела влиза в криза, в резултат на което милиони венецуелци бягат от страната и предизвикат краха на икономически жизненоважната петролна индустрия.
До юли 2020 г. Венецуела изпомпва средно 345 000 барела суров петрол дневно, най-ниското ниво от близо век насам, а до септември добиват се покачва едва до 383 000 барела дневно въпреки твърденията на Мадуро за предстоящо възстановяване.
Това показва ужасните перспективи за критичната за икономиката на Венецуела петролна индустрия. По-голямо безпокойство буди фактът, че активността в енергийната индустрия на латиноамериканската държава е спряла.
Президентът на Венецуела Николас Мадуро. Снимка: Carlos Becerra/Bloomberg
Оценка на активните сондажни платформи за септември 2020 г. показва, че във Венецуела няма действащи съоръжения. Липсата на инвестиции и сондажни дейности означава, че в крайна сметка производството може да падне до нулата, което предвещава края на някога водещия производител на петрол и основател на ОПЕК.
Ключово въздействие на колапса на петролната промишленост е острият недостиг на горива, увеличаващ трудностите, с които се сблъскват обикновените венецуелци. Това прави още по-малко вероятно Каракас някога да възстанови разрушения енергиен сектор. Ситуацията е толкова отчайваща за страната, че тя прибягва не само до търсене на помощ от Русия, но също така продава злато на други държави в замяна на бензин.
Държавните активи на Венецуела намаляват значително от 2014 г. Каракас продава злато, за да събере отчаяно необходимия капитал за финансиране на държавните разходи, но дори това се оказва недостатъчно. Липсата на фискални приходи се задълбочава от разрастващата се корупция. Спекулира се, че режимът на Мадуро и неговите поддръжници са разграбили милиарди долари държавни средства. Кризата във Венецуела се засилва от строгите санкции на САЩ. Те откъсват Каракас от световните финансови и енергийни пазари, блокирайки достъпа до кредити на режима на Мадуро, като в същото време ограничават търговията на страната с петрол.
Сривът на петролната индустрия във Венецуела, която някога оформя съдбата на латиноамериканската държава, е събитие, което променя света. Икономиката на страната колапсира, създавайки една провалена държава, предизвиквайки втората най-голяма бежанска криза в света.
Критичната инфраструктура, отговорна за стимулирането на проучванията, добива и рафинирането, се руши, като голяма част от нея сега ръждясва или е пренасочена за скрап. Петте години лошо управление, огромната липса на капитал и постоянният отлив на квалифицирана работна ръка в петролната промишленост сигнализират, че фокусът на управляващите се измества от тази индустрия.
