Живеем в епоха на множество кризи: Covid-19; криза на икономическото разочарование; криза на демократичната легитимност; криза на глобалната общност; криза на международните отношения; и криза на глобалното управление. Не знаем как да се справим с всички тях. Отчасти това е така, защото е трудно да се разработят нужните идеи за реформи. Но е много повече, защото политиката не може да осигури необходимите промени, пише Мартин Уулф за Financial Times.
Серията на FT за новия социален договор разкри няколко дисфункции: прекомерна задлъжнялост на корпорациите; разочарованията от западните милениали; укриване на корпоративен данък; и ниското заплащане на много от хората, от които особено зависехме в кризата с Covid-19. В моя материал споменах допълнително някои по-дългосрочни дисфункции, включително изпразването от съдържание на средната класа и спадът на доверието в демокрацията, по-специално в САЩ и Великобритания.
През 1944 г. са издадени две влиятелни книги от емигранти от Виена. Едната, „Пътят към робството” от Фридрих Хайек, предупреждава за задаващата се вълна на социализъм. Другата, „Голямата трансформация” от Карл Полани, твърди, че тази вълна е неизбежен резултат от свободния пазар на 19-ти век. И двете книги съдържат истини. Но за да разберем какво се случва днес, Полани изглежда много по-доброто ръководство. Ако искаме да избегнем политически разпад, не трябва да се стремим да потискаме пазарите, а да смекчем поривите им.
Във Великобритания това предизвикателство беше признато навремето от двама велики мислители: Джон Мейнард Кейнс, който се фокусираше върху макроикономическата стабилизация, и Уилям Бевъридж, който разработи плана за социалната държава. Голяма част от нашия дебат е отново за това как да подкрепим икономическата сигурност. Отговорите отново ще трябва да интегрират макроикономиката с микроикономиката. Това са двата централни икономически елемента за възраждането на идеята за гражданството.
Но това чувство на отговорност, както Кейнс разбра, също трябва да бъде глобално. Международната конференция в Бретън Уудс през 1944 г., в която той играе огромна роля, създаде МВФ, за да помогне за управлението на глобалната икономика, и Световната банка, за насърчаване на икономическото развитие. В днешно време Кейнс със сигурност би се обявил за също толкова силна световна екологична институция. Необходимостта от глобална общност в разкъсания от войната свят създава ООН от Франклин Рузвелт. Това довежда и до създаването на Европейската общност за въглища и стомана през 1951 г.
Днес отново има нови идеи, които си струват сериозно да бъдат разгледани. Бих подчертал необходимостта икономиките да станат по-малко зависими от дълга, отчасти чрез преразпределяне на доходите. Други идеи се фокусират върху съчетаването на висока заетост с по-голяма лична сигурност. Трети акцентират върху данъчната реформа, включително призиви за данък върху богатството. Някои се концентрират върху необходимостта от реформа в корпоративното управление. Други отново подчертават необходимостта от насърчаване на конкуренцията. На глобално ниво появата на Covid-19 ни напомни за необходимостта от сътрудничество, както, още повече, ни напомня предизвикателството на климатичните промени. Отново има идеи за справяне и с двете. Но те изискват комбиниране на политикaта с експертните познания, както във вътрешен план, така и в световен мащаб, точно както се случи през 40-те и 50-те години.
В годините между двете световни войни, период на сътресения и разделения, съпоставим с днешния, политиката излъчи лидери и доведе до отношения между държавите, които направиха всичко амбициозно невъзможно. Лигата на нациите се провали. Светът се възстанови едва след преминаването през пещта на войната. Дори тогава беше необходимо началото на Студената война, за да стартират САЩ плана Маршал и така да започне европейското възстановяване.Идеите никога не са достатъчни. Трябва да има консенсус, особено в демокрациите, относно това, което е необходимо. Джими Картър, а не Роналд Рейгън, назначи Пол Волкър, убиецът на инфлацията, и лейбъристът Джеймс Калъгън, а не Маргарет Тачър, обяви през 1976 г., че „Удобният свят, за който ни казваха, че ще продължи вечно, и в който пълната заетост ще бъде постигната с едно махване на писалката от финансовия министър, намаляващ данъците и харчещ дефицитно, вече го няма.“ Външните врагове често осигуряваха вътрешното единство и циментираха съюзите. Но дори ако това може да сработи сега, то би направило глобалните заплахи по-лоши, отколкото вече са.
Понастоящем, уви, най-мощната сила в световната политика е възраждащият се националистически авторитаризъм, както в междувоенния период. С изключение на китайския режим, общата черта на тези автократи е осъществяването на личната власт. Лидерите нямат голям интерес към сложната целенасочена политика. Вместо това те предлагат на своите привърженици гладиаторска кръв. Дебатът за Brexit е добър пример. Междувременно, доминиращият тласък в политиката на левицата се основава не на политика, а на идентичност, отстоявана срещу консервативните и нативистки идеологии на десните. При такава политика шансовете за постигане на консенсус за създаване на по-добър свят в множество измерения изглеждат минимални.
И все пак ситуацията в никакъв случай не е безнадеждна. Политиката на някои демокрации все още изглежда разумна и ефективна. Изглежда ЕС най-сетне се сплотява. Некомпетентността на нативистките популисти най-малкото стана ясна. Може би много от членовете на старата работническа класа ще започнат да гледат на американския президент Доналд Тръмп като на измамника, който е.
Може би отново ще се появи коалиция от радикални, но разумни, реформатори, които да преформатират вътрешните регулации и глобалната политика. Може би самата криза с Covid-19 ще катализира това. Но ще са нужни както воля, така и талант за създаване на нови коалиции от идеи и интереси. В крайна сметка промяната винаги е свързана с политиката. Политиката предполага, политиката разполага.
