Маргарет Тачър веднъж каза, че никога няма да позволи на „белгийците“ да определят стойността на британската лира. По това време тогавашният премиер се борeше срещу плана на финансовия си министър Найджъл Лосън да фиксира паунда в рамкита на европейския валутно-курсов механизъм (ERM). По някаква причина Тачър ме определи като един от поддръжниците на Лосън. „Белгийците“, също толкова необяснимо, беше терминът, който тя използваше за ЕС, пише Филип Стивънс за Financial Times.Битката струва на финансовия министър неговия пост, но около година по-късно Тачър беше длъжна да отстъпи. Две години след като се присъедини към ERM, паундът с гръм и трясък излезе от системата след цунами от спекулативни продажби.
Тогава Тачър вече бе слязла от властта, заменена от Джон Мейджър. Въпреки това паундът се превърна в неприкосновена емблема на националния суверенитет в дългата война на Консервативната партия с Брюксел. Не след дълго друг лидер на торите, Уилиъм Хейг, обещаваше да „спаси“ паунда от еврото. Но „Черната сряда”, както можем да кажем, начерта маршрута на торите към вота за Brexit през 2016 година.
Припомних си за срещата с Тачър от доклад, публикуван наскоро от анализатори на Bank of America. След референдума за Brexit паундът по-скоро изгуби статута си на убежище на стойността. Според анализаторите той вече не може да се сравнява с традиционните си аналози като долара, йената, швейцарския франк или еврото. Вместо това лирата може би наподобява по-скоро валута на развиваща се икономика, като мексиканското песо. Ефективният валутен курс на паунда е спаднал с около 14 на сто от 2016 г., като бюджетният дефицит и този по текущата сметка вещаят допълнителни проблеми.
В интерес на истината превръщането на лирата от Тачър в основен стълб на държавността не съответстваше на ролята на валутата в съдбините на Великобритания след войната. В продължение на десетилетия постоянната заплаха от девалвация тежеше като воденичен камък на шията на няколко последователни премиери. През 1945 г. около половината от световната търговия все още се извършваше в лири. Оттам насетне този дял непрекъснато намаляваше.
Провалилите се усилия за защита на глобалния престиж на Великобритания чрез запазване на така наречените паундови баланси, държани от чуждестранни централни банки и финансови институции, оставиха британските правителствата на милостта на международните инвеститори и спекуланти.
Това доведе и до поредица от политически скъпи девалвации. През 1950 г. една лира купува около 12 германски марки. Ако еврото го нямаше днес, британската валута щеше да струва малко над две.
В действителност натискът върху паунда отразява пропастта между решимостта на Великобритания да поддържа статута си на световна сила и неспособността на буксуващата й икономика да генерира достатъчно ресурси, които да отговарят на задграничните й амбиции и ангажименти. Цената на подкрепата за лирата беше пагубен подход към управлението на британската икономика.
Неслучайно девалвацията, наложена на правителството на Харолд Уилсън през 1967 г., ознаменува окончателното отстъпване от имперските претенции чрез последвалото изтегляне на британските сили от изтока на Суец.При тези обстоятелства може да се помисли, че паундът отдавна би трябвало да загуби своя статут на талисман. Суверенитетът, който толкова се цени от привържениците на Brexit, е илюзия. Истината, която Тачър никога не би признала, е, че държавният контрол не променя законите на международните валутни пазари. Курсът на лирата, фиксиран или не, в крайна сметка зависи от доверието на чуждите инвеститори в политическата стабилност и икономическите резултати на страната - и да, това включва белгийците.
Марк Карни, бившият управител на Английската централна банка, също отбеляза как паундът се е "отделил" от другите основни валути. Мрачната прогноза на Bank of America обаче не се споделя изцяло от финансовите институции.
Някои смятат, че настоящият валутен курс на лирата калкулира още икономически смущения след изтичането на преходните споразумения за Brexit. В краткосрочен план сключването на дори ограничена търговска сделка с ЕС може да оскъпи временно паунда.
В този смисъл, с търговска сделка или без, и дори предполагайки сравнително стабилно възстановяване от коронавирусната рецесия, Brexit ще издигне нови бариери пред търговията с най-важния пазар на Великобритания. Това обещава от своя страна по-нисък икономически растеж и разширяване на дефицита по текущата сметка. Трудно е да се намерят причини за положително представяне на паунда в средносрочен до дългосрочен план.
Правителството, разбира се, може да погледне на западащия глобален статут на лирата като на освобождение. Засега то няма особен проблем с финансирането на набъбващия си държавен дефицит. Девалвацията също така би осигурила поне временен път към подобрена конкурентоспособност. Правителството дори би могло да претендира, както направи Уилсън, че слабата валута не понижава жизнения стандарт.
Не съм сигурен, че това ще се вмести в агресивния ангажимент на Борис Джонсън да превърне Brexit в платформа за възобновяване на „Глобалната Великобритания“. Премиерът, ми казват, е емоционално склонен да влезе в големи разговори за извоюване на нова роля в Персийския залив и извън него.
Но никой не знае откъде биха дошли парите.
По един или друг начин паундът е световно огледало за Великобритания. Сигналите не са обнадеждаващи. През 70-те Обединеното кралство си спечели прозвището „болният човек на Европа“. Опасността сега е да се превърне в инвалид в периферията на Стария континент.
Петър Нейков, редактор Елена Илиева
